A Diary of Dreams...

- Passion colors everything, you say. Then why are you running? What are you running from? - From pain. - Life is pain. No pain, no love and vice versa. You can’t really stop it. And this way you hurt yourself even more. - Enough of this, you don’t know me at all! - Don’t I, dear? Was it not me who caught you every time you fell? Was it not me who gave you whatever you needed without you even asking for it? Was it not? - It’s not about that… - What is it about then? Tell me, I’d love to know… - It’s about self preservation. - Damn you, it’s about you being scared of life! You’re not a teen anymore, dear, take a hold of yourself and open your eyes for the real world. He walked away without saying a word. He left her there, on the top of the hill and went down without even turning back to see if she’s coming. Fireworks started. They were supposed to watch them together, smiling, their faces illuminated by the colourful little lights. But he was gone and she was there all alone.

Пристигнах в Хазард когато бях на седем. Живеех с майка ми. Баща ми се беше оженил за нея, а след като тя забременяла, той взел всичките й пари и заминал. Затова дойдохме в Хазард. Хазард е малко градче в Небраска, а населението му е не повече от 80 души. Всички разбраха буквално за минути, че идваме от съседно градче и какво е станало с баща ми. Очите на всички бяха пълни с предразсъдъци. Започнах да ходя на училище заедно с останалите двайсетина деца в града. Седях до Мери – единствения човек, който някога погледна отвъд обвивката и видя човека в мен. Изминаха три години след първата ми среща с Мери. Почти всяка вечер излизахме на разходка до близката река и гледахме залеза. Мери обичаше да гледа залеза, а аз обичах да гледам нея. Понякога виждах колата на шерифа паркирана на пътя и усещах осъдителните му очи в тила си. Всички казваха, че нищо добро няма да излезе от приятелството ми с Мери. Спомням си как един ден лежахме на тревата, под шарената сянка на дърветата и си мечт

...или как мечтите стават реалност за втори път. Денят започна рано и болезнено. Очакваше ме неприятна изненада и студена баня... а предната вечер беше съвсем малко тежичка... Изпълзявам от банята около 10 и започвам да съхна. Камен, Мила и Симо отиват да разузнаят положението и трийсетина минутки по-късно се връщат, а сънените им лица са заменение от радостни усмивки. "Има дирижабълче на Соната!" изписква почти истерично Мила. А мен ме присвива коремче само при мисълта, че след по-малко от 12 часа ще гледам любимата си група отново... Пакетирам си мешката и в пълно бойно облекло, сиреч hand-made потника ми на Соната, се запътваме дружно към градския площад, където вече има нещо. Бързо успяваме да си намерим място на оградите и започваме да се тюхкаме защо са толкова далеч и мислим начин да ги избутаме по-напред, по-близо до Тони, Елиас, Марко, Хенрик и Томи. В крайна сметка охраната свърши това вместо нас. ;) 14 часа... слънцето напича облечената ми в черно особа... остават