Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш. Кой ръб ли? Онзи, който е в съзнанието. Грозният, който кара повечето хора да изтръпнат само при мисълта, че го доближават. Кимаш ми с глава насреща, знаеш много добре за какво ти говоря. И с усмивка ме буташ още малко напред. Това е онзи ръб, границата на зоната ти на комфорт, след която всичко от приятно става болезнено. Границата, която не си готов да прекрачиш и която почти винаги е наложена от някой друг, не от самия теб. Това е границата, която дефинира кой си ти и какво си готов да направиш. Границата, която никога не си оспорвал, дори в моментите, когато нещо ти се е струвало неправилно. Седиш до мен на бара. Говориш ми на ухо, споделяш неща, които само аз и ти трябва да знаем. Седя до теб на бара. Говоря ти на ухо, споделям неща, които само ти и аз трябва да знаем. И някъде там, между всичките думи, сме си казали нещо, което ме кара да се приближа
"Day after day, fickle visions - messing with your head, fickle, vicious; Sleeping in your bed, messing with your head - fickle visions, fickle, vicious..."