A Diary of Dreams...

Седя на ръба и си мисля. Мисля си дали ще ме бутнеш, или сама ще скоча. Непредвидим си в това отношение. Но пък затова ми харесваш. Кой ръб ли? Онзи, който е в съзнанието. Грозният, който кара повечето хора да изтръпнат само при мисълта, че го доближават. Кимаш ми с глава насреща, знаеш много добре за какво ти говоря. И с усмивка ме буташ още малко напред. Това е онзи ръб, границата на зоната ти на комфорт, след която всичко от приятно става болезнено. Границата, която не си готов да прекрачиш и която почти винаги е наложена от някой друг, не от самия теб. Това е границата, която дефинира кой си ти и какво си готов да направиш. Границата, която никога не си оспорвал, дори в моментите, когато нещо ти се е струвало неправилно. Седиш до мен на бара. Говориш ми на ухо, споделяш неща, които само аз и ти трябва да знаем. Седя до теб на бара. Говоря ти на ухо, споделям неща, които само ти и аз трябва да знаем. И някъде там, между всичките думи, сме си казали нещо, което ме кара да се приближа

...или как най-накрая някой написа нещо, което отговаря на моето мнение, поне мъничко. Децата на прехода не получиха по-добър старт от родителите си и излизат със скършени илюзии, но и здравословен прагматизъм Те израснаха през 90-те. С MTV и IRC. В ценностен хаос, но свободни да опитат от всичко. И колкото по-рано, толкова по-добре. Докато чатеха с непознати "Hi, kak si? ASL, pls" в интернет клубовете и пушеха първата си цигара на гърба на училищния двор, родителите им водеха битки с хиперинфлацията, погребали надеждите си от митингите на промяната. Възпитаха ги да се уповават религиозно на двата глагола - "учи" и "бягай". Влязоха в университета тъкмо когато България получи европейски хоризонт. И бяха първите "Еразъм" младежи, замаяни от възможността да пътуват и да попиват мултикултурната среда на връстниците си в Европа. Повярваха, че ще живеят по-добре от родителите си. Само за да разберат миг по-късно, че с все хубавата им диплома, двата ези

Don't know why I'm still afraid, if you weren't real I would make you up now I wish that I could follow through, I know that your love is true and deep as the sea. But right now everything you want is wrong, and right now all your dreams are waking up, and right now I wish I could follow you... To the shores of freedom, where no one lives. Remember when we first met and everything was still a bet in love's game? You would call; I'd call you back and then I'd leave a message on your answering machine. But right now everything is turning blue, and right now the sun is trying to kill the moon, and right now I wish I could follow you... To the shores of freedom, where no one lives. Run away tonight... We're made out of blood and rust, looking for someone to trust without a fight. I think that you came too soon, you're the honey and the moon that lights up my night. But right now everything you want is wrong, and right now all your dreams are waking up, and r

Dyre is the smallest village you can imagine. It’s somewhere north of Central Europe, but if you ask someone from Dyre, they’ll tell you it’s in the middle of nowhere. And they’d be pretty right about it. Usually not a lot of people pass through Dyre and those that do are here only because they lost their way and need shelter for the night. The people here have learned to keep to themselves, though they would gladly point you to The Soul Cage. The Soul Cage is the only place you can go for a drink, or look for shelter in Dyre. It’s one of those really small pubs that you overlook on a Friday night in the city, the one that looks cheap and half-empty, with a bartender that’s lazily smoking a cigarette behind the bar and a waitress wiping the glasses with just as much enthusiasm. But when that’s the only place you can have fun at, you learn to live with it. People say strangers don’t last long in Dyre because it’s too small and too quiet for them. You have to be born in Dyre to like Dyre

Having A Coke With You is even more fun than going to San Sebastain, Irun, Hendaye, Biarritz, Bayonne or being sick to my stomach on the Travesera de Gracia in Barcelona partly because in your orange shirt you look like a better happier St. Sebastian partly because of my love for you, partly because of your love for yoghurt partly because of the fluoresent orange tulips around the birches partly because of the secrecy our smiles take on before people and statuary it is hard to believe when I'm with you that there can be anything as still as solemn as unpleasently definitive as statuary when right in front of it in the warm New York Vienna 4 o'clock light we are drifting back and forth between each other like a tree breathing through its spectacles and the portrait show seems to have no faces in it at all, just paint you suddenly wonder why in the world anyone ever did them I look at you and I would rather look at you than all the portraits in the world except possibly for the

In a land where space and time collide, In a place where everything is real, I dreamt of us last night. You were a Poet, and I was your Muse. I looked over your shoulder, You wrote my name in tears And smiles and whispered sweet lullabies. In a land where space and time collide, We sat there – the Poet with his Muse, We conversed and said goodbyes And met again, and laughed and cried. In a place where everything is real, We spoke of many things, Of us, of fools, of kings And we forgot the world outside. I dreamt of us last night, As the Poet and his Muse, We sat there and conversed. I watched over you, you wrote my name. You were a Poet, and I was your Muse, The invisible, invincible precious thing, The one you left unnoticed and the one That wishes, dreams and whispers. In a land where space and time collide, I wish we'd sit there, a Poet and his Muse. In a place where everything is real, We'll meet and like a Poet with his Muse We'll converse, oblivious of the world, Of w

There's really so many things to say about this song and the video, but I lack the words. It's all a haze in my head... Provehito in altum. Per aspera at astra.

Isn't it sad how memories die, How they turn to ash and wither away? Isn't it sad how we walk away, How we turn and walk away? Isn't it sad how without regret we burn The bridges that kept us from burning? Isn't it sad how somehow we lose track, How we go on and never look back? Isn't it sad that you die not by the hand Of your enemy, But by the hand Of your friend? My midnight sun to warm me, That's all I want right now. 16.02.2011 Replica

Кога пак ще я видиш, Срещу тебе да върви, Да се усмихва? Кога пак ще е твоя, В ръцете ти да се отпусне? Кога пак ще го види тя, Да се усмихва, Кога в очите му ще се загуби? Кога пак ще се смеят, Забравили света И кога пак ще се срещнат момчето със сините очи и дамата със сивото палто? 25.01.11 Replica

Попаднах на това случайно. Едно от малкото красиви неща във фейсбук. Хареса ми ужасно много по ред (лични) причини, а понеже авторката (Antonia Doncheva, ако попаднеш тук - това не е опит да плагиатствам :) ) не е сред приятелите ми и знам, че до 2 часа няма да мога да го открия отново, реших да го постна тук. Едно такова, ноемврийско... Най-тъжно е, когато е студено, а у дома не ти се връща. Града кръстосваш, уморена и от сърцето си събираш късчета. С наперената си походка, ще крачиш, ще изглеждаш хубаво – Кой знае колко си самотна? Кой знае колко ти е струвало? И някак никак не ти пука че кецовете пак пропускат, ти знаеш, че са само временни – и зимата, и кривите ти чувства. Дали са релси линиите на трамвая, със влак да те откарат до морето? И тръгнеш ли по тях, дали накрая ще пуснеш лятото в сърцето си? Разбира се, че тръгваш да се връщаш. Не може цяла вечер да скитоскваш. Но знаеш, че за малко, в тъмното, до себе си си се докоснала.