A Diary of Dreams...

Once upon a time in the far far away kingdom of Finland, there was a beautiful princess. Everyone were amazed by her voice and she had eyes like the purest mountain stream. All the young men in the kingdom wanted her as a wife, but the princess had a secret only her father knew. She was a he. Time went by and the princess had to get married. His father knew that no man would agree to take his son, so he locked him up in the tallest tower. The king had read many stories of how brave knights saved the princesses from high towers, so he placed a dragon to guard the princess. Word soon spread out across the kingdom and the bravest of knights shined their armor and traded for the best steeds. There was one amongst them that was different. He was a she. She had no experience whatsoever in dealing with dragons, but decided to try her luck just to prove she can be as tough as the men. She rode day and night for 4 days until she reached the tallest tower with the dragon guarding it. She took he

Нощта пропълзяваше бавно през прозореца. Розовината от залязващото слънце постепенно отстъпваше пред тъмно-синьото на нощта. Вечерницата беше изгряла, разпръсквайки светлината си и известявайки Луната. Тя стоеше сама в стаята, в ъгъла. Колене опряни в гърдите й, сълзи се стичаха по бузите й. Спринцовката стоеше до нея, пълна, готова за употреба. Дневният й грях. Единствения начин да избяга от самотата, от натиска, който всички около нея й оказваха. Единствения начин да пее в тишината. Беше любимката на всички, момичето на татко, винаги мила и усмихната, никога не се забъркваше в неприятности. Опитваше се да поддържа този фарс, да носи тази маска, но всичко беше повече отколкото тя можеше да понесе. Не можеше повече. Тогава се появи той – прояви разбиране към нея, прегръщаше я когато имаше нужда, изслушваше я, бършеше сълзите й. Тя никога не се замисли защо винаги носеше дълга пелерина и качулка. Никога не го виждаше да се приближава, но знаеше, че е винаги там. Миризма на сълзи и нещас

Коленичили пред Дявола, те наведоха глави и изрекоха думите. Двете думи, които завинаги щяха да ги обвържат с него. Той отвори очите си за шарадата първи. Нейните все още бяха затворени, намиращи единствено грешните неща. Беше по-лесно за нея да намира всичко, което не се получаваше между тях отколкото нещата, които я караха да се усмихва. Беше по-лесно да изрича лъжи, да се крие зад тях и да вярва, че той е все още сляп и вярва на тях. "Мога да ти покажа, че мога да видя отвъд празните ти лъжи. Няма да остана още дълго в твоя свят ако продължиш." й беше казал той веднъж. Тогава тя не му повярва. Тя си спомни как той й подаде ръка и я покани на танц. Не бяха танцували откакто се запознаха преди толкова години. Той я прегърна и танцуваха. Дяволът се усмихваше до тях. Той се отдръпна от прегръдката й. Тя вдигна глава към лицето му. Той погледна настрани, към Дявола. Тя извъртя глава бавно натам. Очите й не видяха нищо, нито пък почувства присъствието му. Но Дяволът беше там, та

Let’s play a game of chess. Like friends do. You play the black, for I know you like that color. For you it’s the color of death, the color in which our relationship was painted right from the start. I will play white. For I was always the ray of light that tried to turn the darkness into twilight. I will set the board. King takes here, Queen goes there, the pawns in the front, my defences are built. Let’s start, shall we? You move first. Slowly, one by one, my pawns fall just like my defences fell so long ago. A few of yours fell too, but very few. I keep going. I move my knights to protect my King, my heart, from you, for I feel you too close. You take them down. As you will take all my rooks and the bishops and finally reach where you were aiming – the King. Go ahead, take it. I give it to you freely. Now that you got it, what will you do with it? It will not fit your black set, for it is too different. I will not change it’s color, for it’s too stubborn. It will just be there, to p

Най-голямата фирма за тръговия с тютюн в страната и полетата, които притежаваше, заедно с пътя, който ги свързваше беше известна като Тютюневия път. Стотици хора бяха наети от компанията - възрастни, деца - имаше достатъчно работа за всеки. Дейв събираше тютюн почти откакто можеше да се спомни. Семейството му беше едно от малкото, които бяха лоялни към фирмата и не я бяха напуснали дори в тежки времена. Момчето слушаше истории как неговия пра-дядо първи решил да работи с тогава малката фирма. Неговия син, дядото на Дейв, започнал да работи с него когато бил на 8 и това станало традиция. Тайно, Дейв мразеше това място. Той мечтаеше за това, което бе отвъд стената, разделяща Пътя от света. Беше чул, подслушал за да сме точни, слухове, че било пълно с цветове - слънцето било жълто, небето било синьо, тревата била зелена. Дейв мразеше черно-белият свят, в който живееше. Той мечтаеше, че един ден ще се събуди преди зората, ще излезе навън, ще се облегне на стената и ще гледа слънцето да изг

Here we are again, right where we started. Same place, same time, even our clothes are the same. We sit at the opposite ends of the same table, drinking the same drinks we did then, but we look at each other differently. It’s been a while, what changed? Remember our first talk? I told you I don’t feel confident to give this a go because I wasn’t what you needed. I was worried you fell for the peel and you wouldn’t like the inside at all. You told me it’s okay and kissed me. I still feel the same way, but this time you won’t kiss my worries away. I’m sorry I cannot ignore how I feel and be what you want me to be. I’m sorry for all the arguments we had in the past. I’m sorry for some of the things I said to you, I’m sorry for all the lies you fed me. Seems that what I feel is the only truth and so I try to get by on my naïve hope that all will be okay. I don’t want a fairytale gone bad. But what do you want? I’ve been told what I give out will be what I’ll receive, then why are you so co

Гледаш ме. Усмихваш се. Загубвам се в очите ти. Усмихвам се. Протягам ръка, за да те докосна – виждам, още мъничко. Усещам топлината на кожата ти и затварям очи. Ръката ми се докосва до нещо студено и гладко, това не е твоята кожа. Стъклената стена. Отдръпвам се със сълзи в очите. Отново е там, защо? Виждам те, толкова близо до себе си, а не мога да те докосна. Някога влезе в съзнанието ми. Някога аз влязох в твоето. Свалих всички маски пред теб и бях такава, каквато не съм била пред никой друг. Но ти не. Бавно градеше стъклената стена, градеше я около мен. Градеше я с усмивки и изписваше “Обичам те” по нея. Понякога намирам сила да разбия стената, мисля си, че е просто стъкло, че ще се поддаде на удара ми и ще се разбие. Всеки път успявам само да я пропукам. И всеки път ти успяваш да подмениш стъклото с ново, по-дебело. Един ден ще спра да искам да строша стъклото. Един ден ще престана да гледам назад, към стъклената стена, към теб. Един ден... До тогава ще изписвам със сълзите си “Об