Ти не се страхуваше да плуваш в дълбокото. И полудях по теб. Обърнах живота си на сто и осемдесет градуса и скочих. В дълбокото. Не умеех кой знае колко да плувам, но вярвах, че двамата ще се държим, когато някой се умори. Но теб те нямаше там. Цапах с ръце и крака, държах главата си над бездната и се опитвах да не мисля за нея. За миг се вцепенявах, когато ме прерязваше мисълта колко незначителна съм за живота и колко несъществена за света. Тогава усещах как краката ми натежават като грях, а ръцете ми са пречупени пориви. И студените пластове ме засмукват надолу. Към мрака. Много пъти се разделях мислено и много пъти търсех думите на прошката, която никога не изрекох. И после някаква животинска сила ме изтласкваше отново за поредната глътка въздух. И следващото загребване напред. Понякога си мислех, че виждам острова, където ти вече си пристигнал и ме чакаш... И това винаги се оказваше гърба на нечия чужда мечта. Понякога виждах и перките на акули. Тогава се съср