A Diary of Dreams...

Той отвори очи и погледна часовника. 3:32. Поредния кошмар. Пое си дълбоко въздух и се обърна на другата страна. Тогава я видя - седеше на ръба на леглото и му се усмихваше. Имаше почти детски черти. Големите й кафеви очи отразяваха луната. Устните й се усмихваха. Кожения корсет, който носеше, очертаваше гърдите и талията й и постепенно преминаваше в пола. Тя протегна ръка към него и той видя кръв по дланта й. В този момент телефона му иззвъня. Той се пресегна за него, а когато се обърна нея я нямаше. Половин час по-късно заспа отново. Присъни му се, че тя е отново при него, че го целува, че косата й се спуска по голото й тяло и скрива гърдите й... Будилникът го измъкна от съня му. Той прекара целия ден в мисли за нея и се надяваше да я види тази вечер отново. Прибра се у дома късно. Не посмя да запали лампата. Надяваше се тя да е вече тук и да го чака... Той отвори вратата на спалнята и я видя - големите очи, неустоимите устни, кожения корсет и полата, косата й, мека като кадифе, спус

Как да бъдем Replica, или 10 прости начина да се превърнем в реплика на Replica... 1. Запознавате се с Replica, по възможност по IRC/ICQ/Skype или някоя друга досадна чат програма; 2. Завързвате "близко" приятелство с въпросната, като малко по малко започвате да пишете типично в неин стил и използвате нейни лафове; 3. Невинно отваряте тема за писане на разкази или каквото и да е друго, споделяте, че имате блог и молите Replica за линк към нейния блог; 4. Там намирате линк към профила на Replica в last.fm. От чисто любопитство или защото също имате профил там, отваряте линка и - о, чудо! - виждате една камара групи, част от които изобщо не сте чували през живота си; 5. Постепенно започвате да пробвате една по една групите, като всяка следваща ви харесва все повече от предходната. Започвате да обсъждате групите с Replica с оглед на факта, че тя ги слуша от повече време от вас и с течение на разговора разбирате кои са любимите й песни на съответната група; 6. Следваща и много кл

21.11.2007 04:15 Телефонът ми звъни. Познатата досадна мелодия ме буди, защото е време за Концертът. 05:07 Вече пътувам към автобуса, с който ще отида до Виена. 8:15 Слизаме на Пратерщерн във Виена и отиваме до най-близката карта, търсейки метрото. 9:35 Слизаме на вярната спирка, след като от първия път, без карта в себе си сме успели да хванем метрото в правилната посока, а след това и правилният автобус. XD Намираме клуба... 11:00 Облечени подобаващо с handmade блузи на Sonata Arctica, изкарваме час и половина на около -3 градуса и сняг... в крайна сметка решихме, че колкото и да виснем отпред, няма да е зле да се поприберем, за да не сме болни вечерта. 16:00 Armed and ready to strike, както се пее в една песен на Kiuas, в 16:00 се закотвяме пред клуба. Оказва се, че преди нас има още само двама души и след кратък разговор с тях разбираме, че 2 часа чакане не ни мърдат... но важното от цялото това чакане беше, че се уредихме с места на оградите! 18:00 Вратите са отворени, а ние сме

Любов... нещо, за което всеки от нас копнее и се надява да получи. Нещо, което движи живота ни и ни кара да се чувстваме цели. Нещо, което даваме с надеждата да получим поне малка част от даденото. Нещото, което ни дава крила. Какво всъщност е любовта? Извървяваме дългия път до дома само за да бъдем наранени от тези, които обичаме. Какви илюзии сме имали за този човек? Какво сме виждали в него? Собственото си отражение? Отражение, което се разпада на две... Хората, които обичаме често намират всички седем начина да ни държат близо до тях. Толкова близо, че когато протегнат ръка да ни докоснат... Те със сигурност знаят как да посеят семената на любовта. Но могат ли... можем ли и ние самите да почувстваме нещо повече от желание? Сами оставяме другите, хората, които обичаме, да вземат желанието ни за живот от нас. Оставяме ги да ни короноват, а после да ни убият. "Любовта е една малка смърт между два малки живота, нищо повече." Тези думи изгарят съзнанието ми всеки път щом затво

Защо всичко трябва да е една малка смърт? Защо всичко трябва да боли толкова? Не може ли просто нещата да стават така, както ги искаме? Без болка, без страдание... без да нараняваме себе си и другите... Без да прекарваме дни наред, давейки се в собствените си сълзи, жалки и отвратителни малки човечета... потънали в мъката и болката си, потънали в себе си. Докога? Нима сълзите могат да отмият това, което душата вечно ще носи като невидим белег? Белег, който единствено аз знам, че е там? Белег, който единствено аз усещам? Белег, който единствено аз знам колко боли? Докога?... Благодаря на шепата хора, които ме научиха на много неща и ме направиха това, което съм и са до мен, макар и с малко, когато имам нужда от тях. Благодаря на Ангел, Божо, Иван и Ранд. Обичам ви. 27.08.07 Replica

Цигарен дим. История изплува в главата ми. Тя разказва за любовта между мъж и жена. Разбира се, не всичко е розово и идеално. Разликата в годините им е 15. Но това не спира нито един от двамата да обича така, както никога не е обичал през живота си. Предполагам, че ви е любопитно какво става с тях в края на историята, но за да разберете това, трябва най-напред да прочетете историята. Нека наречем него Н., а нея – Джий. Н. беше на почти 34. Оставали му дни до рожденния ден когато я срещнал – седяла сама на бара в клуба, с цигара в ръка и чаша марков алкохол пред себе си. Н. се прибрижил до нея и я огледал. По кръглото й лице все още се стичали сълзи и оставяли тънки черни резки след себе си. Той седнал на бара до нея. О, колко малко му трябвало да се влюби в Джий... Няколко дни поред двамата се виждали в бара, разговаряли, но не знаели имената си. - Е, смяташ ли да ми кажеш името си, Непознати? - Ами ти? - Аз попитах първа. - Н. - Джий. Двамата си разменили усмивки, после, точно ка

"Are you talking to me bustin' my balls... This night's on fire! You brought this all on me and I'm a liar, you see... You must be deaf or something! This is the best song ever! Hit your head on a wall of sounds - best thing you have ever found! Are you talking to me bustin' my balls... This night's on fire! And I'm a liar, you see... You must be deaf or something! This is the best song ever! Hit your head on a wall of sounds - best thing you have ever found!" Sonata Arctica - The Best Song Ever Tony Kakko RLZ! :D Replica

"Yksinään hän vaeltaa mis' varjot lankeaa, halki usvan ja roudan vain teräs seuranaan, sydämensä kylmä on kuin maa routainen, mutta silmissään viha polttava kuin kiuas tulinen..." * "He travels alone where shadows are cast, across the mist and ground frost only with steel as his companion, his heart as cold as the frosty ground, but burning hatred in his eyes as fiery as sauna stove..." Thanks to Charonicus Replica

Карла седна пред пияното. Огледа хората пред нея и погледа й спря на младия мъж. Той й се усмихна и тя отвърна едва забележимо. После дългите и фини пръсти се плъзнаха по клавишите и засвириха красива мелодия. Карла затвори очи и изпя почти шепнешком: „Има човек на този свят, който никога не се е усмихвал. Може да знаете трагедията му в по-късните години наизуст. В началото бяха майка, баща и дете – обезпокоено тихо малко момче, чиито живот те бяха на път да съсипят. От този ден на сетне, познат ни както баща си – Кейлъб.” Мъжът затвори очи. Сети се за разговор, който бе водил преди години с майка си. Замисли се, че тогава едва ли е разбрал нещо, но сега... не беше напълно, но разбираше поне част. После се сети за баща си. Единствения път когато го чу да се извинява на някого... сети се как той извръщаше глава всеки път щом нещо не бе наред. Спомни си думите, които последно чу от него преди да почине – „И всичко това са думи, които не са предназначени да те нарянат, просто да те у

Всъщност не е свързан с предния по никакъв начин. Приниципа на този саундтрак е: 1. зареждате си цялата музика в Winamp/Media Player/JetAudio/каквото друго ползвате; 2. пускате го на shuffle; 3. натискате play; 4. за всеки следващ въпрос натискате бутона next и пишете името на песента; 5. не лъжете и не нагласяте плейъра по никакъв начин; So here we go... Начало: David Draiman - Forsaken (Queen Of The Damned OST) Донякъде да, донякъде не... зависи от момента. Събуждане: Faith Hill - There You'll Be (Pearl Harbor OST) Точно тази песен не бих я избрала за събуждане, ноо... точка 5... Първи ден на училище: Howard Shore - Helm's Deep (Lord Of The Rings: The Two Towers OST) Влизаш в училище, навсякъде около тебе фучат бесни орки, елфи отчаяно се опитват да спасят положението... и така цееели 12 години... одобрявам. :D Влюбване: *** - Inama Nushif (Children Of Dune OST) Красива песен, но не най-доброто... по-скоро бих избрала Whitesnake - Is This Love?, но нека отново погледнем точк

“ Mashiara. Beloved of the heart and soul, it meant, but a love lost, too. Lost beyond regaining.” Robert Jordan The Great Hunt Book Two Of The Wheel Of Time Машиара... моята машиара. Отказвам да приема, че съм те загубила. Знам, че не съм. Поне не отвъд това, което е невъзвращаемо. Знам, че ти ме обичаш, дори и да го криеш. Знам, че дълбоко в теб нещо гори и аз съм единствения човек, който може да успокои този пожар. Знаеш, че е така. Колкото и да отричаш, колкото и да се криеш, не можеш да го правиш вечно. Можеш да ме отбягваш, да не искаш да оставаш с мен насаме, за да избегнеш онзи момент, когато едно хлапе ще ти каже „Обичам те.”...можеш единствено да се криеш. Но... рано или късно, любовта ще те намери, както се казваше в една песен, която ми даде. „Ами сега? Ами днес? Ами ако ме правиш всичко това, което трябва да съм? Ами ако любовта ни е загубена зад думи, които никога не открием?” Какво тогава? Машиара... не бягай от неизбежното. Знаеш, че щом реша нещо, го постигам... зн

Пълната луна отново изгряваше. Момиче на не повече от двадесет години гледаше през прозореца към луната и предвкусваше сладката болка на Превръщането. Вратата зад нея се отвори и в тъмната стая влезе мрачна мъжка фигура. Застана зад нея. Момичето вдигна ръката си и преплете пръсти в неговата. - Готова ли си? – попита я той. - Не повече от колкото съм готова всяко пълнолуние от четири години насам. Ниа извърна поглед от луната и го погледна. Очите на Туомас пробляснаха свирепо и по лицето му се разля усмивка. Тя се усмихна и пак се загледа към луната. Туомас запали цигара. - Последната преди Превръщането? Туомас само кимна. Болка прониза Ниа. Тя стисна силно ръката на Туомас и се сгърчи. Може би ако някой можеше да я види острани би решил, че умира. Но Ниа всъщност се раждаше. Туомас изгаси цигарата и се наведе над Ниа. Изучаваше с интерес Превръщането, гледаше сякаш за първи път виждаше нещо подобно, а самия той беше свикнал с това. Беше свикнал с агонията и болката когато човешкото

Silent jealousy, Don't you leave me alone! Falling into sadness, Adored by the love That I can't return to. In this solitude, Tell me the truth - wherever I go I must learn to love this pain... I still want your love... performed live by Sonata Arctica original by X-Japan Special thanks to Elfie! Replica

Have you ever loved a woman who should be that little intruder? In the one that you should be, in the one that you should be? Share the snake, share the snake! Share the snake with us! Swallow the snake, swallow the snake! Swallow the snake for us... Have you ever loved a woman who instead of give or take would seduce you with a trade? ...would seduce you with a trade.... Share the snake, share the snake! Share the snake with us! Swallow the snake, swallow the snake! Swallow the snake for us... You have learnt heaven through impure lips - so different from what you've been told, so different from what you have seen... ...so different from what you have seen... ...and now that you learnt, you'll have to release the tender arms of a woman... ...which would have strangled you to let you live, to let you live... ...you will have to choose the fainting arms, arms of this cross... ...which are just killing you to let you live, to let you live... Share the snake, share the snake! Sha

- Хладен вятър и есенни листа. Само това ми остана. Виждам как денят идва и си отива, но виждам всичко на забавен кадър. Секундите ми се струват часове, часовете – дни, дните – години. Виждам как самотни очи гледат живота отгоре... моите очи. Чувстваш ли присъствието ми около себе си? Една измъчвана душа с незаздравяваща рана? - Миналото си отиде. Завинаги. Онези нощи ги няма. Спомените умряха. Не съжалявай, не се оставяй изречените тогава обещания да те измъчват. Миналото си отиде, но ти все още може да си свободна. Време е да разпериш крилата си и да опиташ да полетиш отново. Време е да почувстваш старанието на живота да те убие. Цели се към изгарящото слънце, в което си затворена. Все още можеш да си свободна, но трябва да изминеш дълъг път. Продължавай все нагоре, ще видиш светлината – тя е завинаги. Преплувай алените небеса, преплувай най-чистата светлина – тази, която ще те освободи. - Опитай да го направиш през вятър и дъжд. - Свободна си да летиш тази вечер. - Не и тази ве

Влязох в тъмния празен апартамент. Исках да ми е добре. Исках да се усмихвам. Исках да не мисля за всичко, което ми тежи от няколко седмици насам, но не се получи. Сълзите надделяха. Започнах да се свличам по стената. Струваше ми се, че се свличах цяла вечност докато Тони пееше Good enough is good enough. После се озовах свита на пода, неспособна да спра сълзите. Стоях така, като изритано в студен зимен ден малко коте, и плачех. Не знам колко време. Може би около пет минути. Или може би Unia се извъртя и отново стигнах до Good enough is good enough. Задушавах се. Спомних си за нещо, което бях написала преди време... Suffocating… там по същия начин героинята се задушаваше и единствено нейния любим можеше да я спаси от сигурна смърт. Опитах се да си дам надежда, че той може да ме спаси, да ми даде въздух отново. Казват, че надеждата умира последна... нима всичко в мен вече е мъртво, щом и тя умря? Нима той успя за по-малко от година да ми даде сили да живея и едновременно с това да ме уб

Листата падаха самотни. Струваше й се, че покриват не земята, а спомените. Струваше й се, че очите му отново бяха в нея. Гласа му отекна в главата й. Тя затвори очи и се облегна на дървото. Спомни си онези нощи... последните, прекарани с него. Онези нощи, когато той спеше кротко в прегръдките й, а тя охраняваше съня му. Страховете, някъде дълбоко в нея, се размърдаха. „Ако не го видиш никога повече? Ако не успееш да му го кажеш? Ако той ти се изсмее?” Тя вдигна поглед към изгряващото слънце. За миг й се прииска той да беше тук, до нея. После желанието се изпари и на негово място се настаниха сълзите и отчаянието. - Няма нищо добро в тази утрин. – тя извърна глава. – Защо трябваше да става така? Уморена съм, не мога повече... нямам сили... Спомени нахлуха в съзнанието й. Сякаш се състезаваха кой ще я накара да страда повече. И всичките до един бяха с него. Изведнъж всичко замря... тънък глас дълбоко в нея зашепна: „Намери топло сърце. Сърце, което да те приеме. Довери се на желани

Една изключително красива песен... смея да твърдя една от най-красивите. Текста на никоя друга песен освен на Replica не ме беше трогвал толкова много колкото този... Shadows fill an empty heart as love is fading from all the things that we are, but are not saying. Can we see beyond the scars and make it to the dawn? Change the colors of the sky and open up to the ways you made me feel alive, the ways I loved you. For all the things that never died to make it through the night, love will find you. What about now? What about today? What if you're making me all that I was meant to be? What if our love never went away? What if it's lost behind words we could never find? Baby, before it's too late, what about now? The sun is breaking in your eyes to start a new day. This broken heart can still survive with a touch of your grace. Shadows fade into the light. I am by your side, where love will find you. What about now? What about today? What if you're making me all

Дойде момента, в който тук ще се появи нещо леко националистическо, но според мен изключително вярно. Следващите редове не са мое дело. Специални благодарности на Радо, затова, че ми предостави текста, за да мога да го кача тук. Този текст е част от проекта на Радо и Георги па Свят и личност. Тринадесет века българската държава и българския народ са оцеляли благодарение на своите език, култура и войска. Тринадесет века войни са разкъсвали нашата земя, още от стъпването ни на Балканите е трябвало да защитаваме постигнатото и увеличаваме спечеленото сомо по един начин – войната! Нито дипломацията, нито съюзниците ни са ни донесли толкова, колкото сме спечелили благодарение на собствената си пролята кръв. Ние, българите, през вековете бяхме превърнали войната в средство за препитание, за нас хроникьорите писаха: “Това е народът, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието ор

Днес се събудих до теб и денят ми беше странно усмихнат и лек. Пожелах си наум и утре да съм тук. Светът ми се мени всеки миг е разпад, всяко вдишване – живот, всеки страх – път назад, импулс и утре да съм тук. Днес се събудих до теб и се сетих колко чаках за този момент... ще има ли друг? И утре да съм тук... Светът ми се мени всеки миг, всеки час. Често гледам отстрани, нямам сили, крещя, но без звук „И утре да съм тук!” Чуй ме... с теб сме скрили толкова любов! И за кого я крием, за кога я пазим? Чуй ме... всичко друго е безмислено. Няма грешен път, всичко е простимо. Утре светът ще се върти и без мене ще гледа към звездите и пак ще руши стени. Но без аз и ти този свят няма смисъл въобще да се върти. Утре светът ще се върти и без мене ще търси стари истини и нови идоли. На всичко напук обещавам на теб, и утре да съм тук. Болката е сила. Всеки ден неволно уча това. Но бях тук... и съм тук, и съм тук. И утре ще бъда тук. - Чуй ме! - Слушам те, слънчице! - С теб

"Leafir aerthoutun edb, jewraen haen **** thnoudeti ere, shyarth duroul asronyth d'emteld…" "I've never met you, the name **** says nothing to me, and yet I feel I've known you forever..." Aina Days of Rising Doom 2003 12. Lalae Amer By Amanda Somerville Посвещава се на някого... Обичам те. Replica

- Няма светлина, само задушаващ мрак. Той беше заровил лице в шепите си. - Няма светлина, само задушаващ мрак. Няма смисъл... Кейлъб посегна към лавицата и взе парче хартия и химикал. Надраска няколко реда, стана и се запъти към голямата тераса. Нийла и Странника бяха вдигнали поглед към двадесет и четвъртия етаж. Кейлъб въздъхна. Отвори вратата. Излезе и погледна надолу. Видя единствено червенокоса жена в дълго палто. За миг му се стори, че тя го гледа, че го пронизва с поглед. Затвори очи. Когато ги отвори жената я нямаше. Той се зарадва, че никой нямаше да е свидетел на края му. Хвана се за парапета и чу зад себе си нежен женски глас: - Кейлъб... защо сме тъжни? Да не би те да ни нараниха с всичките си лъжи и празни думи? Копнеем за разплата? Какво искаш да направим с града? Какво ще кажеш... да го накараме да потанцува... с Животното? Искаш ли? Искаш ли?! Кажи, какво искаш да направим... - Коя си ти? - Казах ти всичко, освен коя съм. Имай вяра в мен. Имай вяра в мен... Кейлъб

Няма конкретна тема, просто повод за размисъл. Би трябвало да е есе, но не съм убедена, че е. :) Написано е днес, на класното по литература. Оценка от литератор (доколкото може да се разчита на тази оценка) ще получа скоро... надявам се другата седмица. :Р Дали станах по-добър човек? Промених ли се? Какво ме промени? Всички тези въпроси изникват в съзнанието ми и ме карат да се замисля над тях. Успях ли да се преборя с демоните си, за да открия доброто в себе си? Борих се с тези демони, понякога се чувствах победена, но в крайна сметка аз се оказах по-силната. Успях да им покажа, че в моята душа, в моето сърце, те не ще намерят подслон, а ще бъдат гонени. Винаги съм смятала, че до мен ще има някой, който да ми помага и подкрепя, да ме окуражава в битката, но се оказа, че съм сама. Винаги съм била сама, когато стане дума за битки. Не всеки е готов да заложи всичко в името на това по-късно да изгуби част от него. Но... нали всяко нещо си има цена. Нали за да спечелиш едно,

Посвещава се на Ангел... Гилдията Уинтърхарт се беше събрала. Всъщност гилдия беше силно казано – четирима души, за които се смяташе, че владеят сезоните. Повечето хора смятаха Есента, Зимата, Лятото и Пролетта за мит, тъй като на вид те бяха просто четирима обикновенни души. Есента беше възрастен мъж с дълга синя роба. Брадата и косата му стигаха до кръста. Винаги ходеше с жезъл, който повечето хора смятаха за проста тояжка, с която да прогонва вълците. Всъщност беше обратното – благодарение на тази чудата тояжка с него винаги имаше два вълка. Пазеха го сякаш пазеха свой брат. Зимата беше красива жена с бледосивкава рокля и дълга кафеникава коса. Обикновенно мълчеше, а в редките случаи когато искаше да каже нещо, го правеше повече с пронизващо синия си поглед, отколкото с думи. Пролетта бе най-красива от всички. Млада жена, на не повече от тридесет години, тя винаги носеше феерични рокли в нежни розови, бели или сини нюанси. Имаше и невероятни крила, подобни на пеперуде