Той беше заровил лице в шепите си.
- Няма светлина, само задушаващ мрак. Няма смисъл...
Кейлъб посегна към лавицата и взе парче хартия и химикал. Надраска няколко реда, стана и се запъти към голямата тераса.
Нийла и Странника бяха вдигнали поглед към двадесет и четвъртия етаж.
Кейлъб въздъхна. Отвори вратата. Излезе и погледна надолу. Видя единствено червенокоса жена в дълго палто. За миг му се стори, че тя го гледа, че го пронизва с поглед. Затвори очи. Когато ги отвори жената я нямаше. Той се зарадва, че никой нямаше да е свидетел на края му. Хвана се за парапета и чу зад себе си нежен женски глас:
- Кейлъб... защо сме тъжни? Да не би те да ни нараниха с всичките си лъжи и празни думи? Копнеем за разплата? Какво искаш да направим с града? Какво ще кажеш... да го накараме да потанцува... с Животното? Искаш ли? Искаш ли?! Кажи, какво искаш да направим...
- Коя си ти?
- Казах ти всичко, освен коя съм. Имай вяра в мен. Имай вяра в мен...
Кейлъб се вторачи в нея. Висока, слаба, зеленоока и красива, косата й сякаш гореше. Лицето й бе озарено от усмивка, в която имаше нещо пленително. Тя протегна ръка към него.
- Имай вяра в мен. Ще погубиш живота си, за да доставиш удоволствие на низшите твари, които те нараниха. Имай вяра в мен. Поеми ръката ми. Довери ми се.
Кейлъб се поколеба, но все пак протегна ръка. В момента, в който докосна нежната й кожа, усети парене. Струваше му се, че ръката му гори. Болката ставаше все по-непоносима. Той започна да губи съзнание. Последното, което видя бе как зад красивата жена изникна мъж в шлифер, постави ръце на раменете на жената и се ухили.
***
- Добра работа, съкровище. Знаех, че можеш да го направиш и сама.
- Огънят ми подсказа какво да правя. Сякаш чувах глас в главата си, който ме водеше и ми казваше какво да кажа и направя.
- Чудесно, чудесно! - Странника се усмихна и я целуна.
На метри от тях лежеше Кейлъб. Той чу краткия им разговор като някакво далечно ехо и едва успя да разбере какво си говореха. Отвори очи. Трябваше му известно време да свикне със сумрака. Намираше се в добре обзаведена голяма зала. Огледа се и погледа му различи силуетите на двамата. Той се опита да стане, но силите му все още не стигаха. Нийла го усети, бутна Странника настрана и тръгна бавно към Кейлъб. Странника заби изгарящия си поглед в гърба й.
- Не ревнувай, слънце.
- Не ревнувам.
- Лъжеш... и знаеш, че го знам.
Очите на Кейлъб се разшириха. Усмивката, която той видя преди... и той не знаеше колко време отново бе на лицето на жената.
- Кои сте вие? Какво искате от мен?
- О, по дяволите, защо винаги питате кои сме... – Странника вдигна рамене, завъртя се с гръб към Нийла и Кейлъб и се загледа някъде из стаята.
- Стига. Знаеш, че...
- Знам, че ти знаеше кой и какво съм, Нийла!
Тя се обърна и стрелна Странника с очи.
- Тогава защо не се намеси и в неговите сънища?
- Защото не си падам по мъже, съкровище.
- В такъв случай млъкни и ме остави да обясня на Кейлъб какво става, защото чувствам, че е на ръба на лудостта. – тя се обърна към Кейлъб – Казвам се Нийла. Намерих те точно когато имаше най-голяма нужда от мен.
- От НАС. Ти си това, защото аз те направих това, Нийла, не го забравяй.
- От нас... Виждаш ли, ние намираме красота в огъня. Смятаме, че той е пречистваща сила. Способен е да заличи всички грехове и едновременно с това носи наслада. Красив и разрушителен... точно като мен и Странника.
- Вие сте откачени...
Нийла се разсмя високо.
- Може би. Но именно огъня ми помогна. Беше преди години когато за първи път срещнах Странника. Появи се в съня ми. Бях не по-малко объркана от теб и го смятах за откачен, но той ми показа истинските неща в живота. Показа ми как само една дума може да разпали пожар... буквално. Показа ми красотата на огъня. Искам да споделя тази красота с някого. Затова избрах теб. Виждаш ли, когато Странника дойде при мен аз бях на ръба на нервна криза – нямах приятели, бях влюбена в човек, който никога нямаше да е мой. Огъня ми помогна да преодолея това. Всичко, което някога ми е пречело да бъда щастлива е пепел... буквално. – тя се ухили на погледа на Кейлъб. – Знам какво се случва в главата ти. В момента, в който ме докосна ти стана малка частица от мен. Знам какво става във всеки един момент. И ще знам докато не покажеш, че стария Кейлъб е изчезнал и на негово място се е появил Уайлдфайър.
- Психари... Уайлдфайър умря още преди години! Не гледате ли новини?
Странника побесня. С няколко бързи крачки стигна до Кейлъб, избута Нийла и го хвана за главата. Кейлъб усети пареща болка. После видя малка уличка, мъж с нож в ръката, преряза си вените... „Сбогом Уайлдфайър...”
Картината се прехвърли на гробище. Ангел. „Уорън Ейдриън Грей” Черна роза. „Огъня никога не умира, Уорън... никога!”
Странника дръпна ръцете си от него. Кейлъб се сгърчи.
- Сега разбираш ли, Кейлъб? Нийла беше следващата. Тя се оказа доста по-силна от онзи лигльо Уорън. Избра теб. Избра теб, нещастнико!
- Стига! Остави ме да говоря с него насаме! Нищо не печелиш като викаш!
- Така да бъде... – ръката на Странника пламна за миг, после той излезе от стаята.
Нийла го проследи с очи.
- И така... след като разбра историята на Уайлдфайър и какво всъщност е той самия, мога да ти предложа две неща – или да станеш един от нас, или да умреш. Реши бързо. Имаш време до утре вечер.
Тя му намигна и тръгна към вратата.
- Нийла... – тя се закова на мястото си – аз... от колко време съм тук?
- Два дни. Малко прекалих със силата на удара... – тя му хвърли свенлив поглед през рамо – но се надявам да ми простиш. – усмихна се и напусна стаята.
***
- Защо, Нийла?
- Знаеш защо. Част от мен си, по дяволите, знаеш всичко, което и аз. Знаеш защо.
- Не знам защо точно той.
- А защо точно аз?
- Защото усетих силата в теб.
- Предположи, че и аз съм усетила силата в него.
- Той не ми харесва.
- Знам. Знам го от мига, в който той отвори очи и аз тръгнах към него. Чувстваш се застрашен от него, защото е по-млад. Смяташ, че ще хлътна по някакво хлапе, м? Смяташ, че ще убия връзката между нас, че ще убия Уайлдфайър отново, за да имам този неосъзнат мърльо?
- Нийла... той ще застане между нас. Не го отричай.
- Няма да го отричам. Прав си, ще застане между нас. Кейлъб ще е нашето изпитание. Може би затова го избрах. Може би искам да докажа на себе си, че все още държиш на мен. Може би искам да докажа на света, че огъня е над всичко.
***
- Ставай нещастнико! – Странника разтърси Кейлъб грубо. – Време е за решението ти. С нас ли си?
Кейлъб разтърси глава и погледна Нийла. Тя го дари с усмивка.
- Е, Кейлъб? – гласа й звучеше по-меко от този на Странника. – Какво избра?
Кейлъб местеше поглед от нея на Странника и обратно. Не знаеше какво да каже. Искаше му се да умре, но само усмивката й беше достатъчна да го крепи жив. Той сведе глава и рече едва чуто:
- С вас съм...
Странника се ухили доволно.
- Добре дошъл, Уайлдфайър.
„Мразя те! Задушаваш Нийла!”
- Кейлъб, мери си приказките. – Нийла го стрелна. – Все още съм там горе.
Странника погледна Нийла. Тя го остави да чуе думите на Кейлъб така, както тя ги беше чула.
- Кучи син! Как смее да твърди, че те задушавам?!
- Спокойно... казах ти, че той ще застане между нас. Казах ти, че ще е нашето изпитание.
- След като се изяснихме, време е да ти покажем някои неща, да ти дадем някои напътствия и да те пуснем на свобода, Кейлъб. Единствените, които ще могат да те подчинят от тук насетне сме аз и Странника.
Кейлъб кимна.
- И в момента, в който опиташ да направиш нещо против мен или нея ще умреш. Болезнено.
Нийла му подаде ръка. Той погледна ръката й, после се вгледа в очите й.
- Не се притеснявай, този път няма да стане нищо.
Кейлъб я пое с недоверие. Тя му помогна да стане, след което двамата напуснаха стаята и оставиха Странника сам.
- Нийла, ако ти се случи нещо...
- Знаеш, че мога да се пазя.
- Знам, но все пак...
- Тогава не се притеснявай.
Нийла и Кейлъб излязоха да се разходят. Беше средата на юни, слънцето беше напекло и вън беше ужасно топло, но Нийла на свали палтото си.
- Чудиш се защо съм с палтото, нали? – тя се усмихна.
- Да.
- Когато се докоснеш до огъня по начина, по който го правим ние със Странника, започваш да гориш отвътре. Всеки път когато някой се блъсне случайно в теб, или докосне кожата ти, той изпада в безсъзнание или умира, в случай, че допира е по-дълготраен. Затова се налага да ходя с палто.
Кейлъб гледаше в краката си замислено.
Двамата вървяха до залез слънце. Озоваха се на километри след последната сграда на града, но нито един от тях не чувстваше умора.
- Време е да видим на какво си способен и какво трябва да научиш. – Нийла свали палтото си и остана само по тъмночервен кожен корсет. – Внимавай да не се опариш. – тя му намигна и оформи малка огнена топчица на сантиметри от дланите си. – Да започваме.
Нийла запрати топката към Кейлъб. Той успя да я избегне. Чувстваше как гнева в него се засили. Нийла отвори съзнанието си напълно към Странника и той сякаш виждаше всичко през очите й. Затвори го откъм Кейлъб и продължи. Оформи нова топка, този път значително по-голяма, остави я да виси във въздуха и оформи още няколко. После ги запрати към Кейлъб. Той успя да избегне първата, но втората го опари. Той чу в главата си гласа на Странника да шепне „Изгори го...”. Чувстваше как гнева му прелива. После му се стори, че кръвта му завря. Той погледна ръцете си – горяха. Нийла се усмихваше.
- Добре като за начало. Трябва да се научиш да контролираш гнева си, обаче. Трябва да предугаждаш всяка крачка на противника си... – тя направи крачка в страни, после още една и още една – за да знаеш какво да предприемеш!
Изведнъж формира голяма огнена топка и я метна по Кейлъб. Той отреагира на време, успя да я спре, направи я двойна и я запрати обратно по Нийла. Тя огледа топката с интерес докато тя летеше към нея. Направи крачка встрани и почувства единствено топлината от огъня.
- Добър опит, но не достатъчно добър. Почини си, аз имам да свърша нещо и тръгваме обратно. Утре ще опитаме пак.
Нийла взе палтото от земята, изтупа го и се запъти към ръба на скалите.
- Добър е.
- Не е по-добър от теб. Ти умееше тези неща без аз да ти помагам да ги научиш.
- Знаеш, че съм най-добрата що се отнася до огнените кълба.
- И все пак се пази.
- Той е далеч под това, което аз предложих днес.
Нийла усети нещо зад гърба й да се размърдва. Бързо се наведе назад. Огнено кълбо с големината на баскетболна топка прелетя над нея. Тя впери поглед в Кейлъб. Усмихна му се.
- Много добре... Уайлдфайър.
Той се ухили.
Двамата вървяха към дома. Нийла вървеше безшумно и от време на време хвърляше поглед зад себе си. Кейлъб беше замислен.
- Нарече ме Уайлдфайър. Това значи ли, че вече не се ровиш в главата ми?
- Да.
- Значи вече мога да кажа това, което чувствам към Странника?
Нийла го погледна укорително.
- Не си го помисляй дори. Тези неща улавям дори когато някой непознат, разминавайки се по улицата с нас, ни изкоментира на ум.
- Ще ми се и аз да имах някого, на когото да държа толкова много. – той я погледна. – Някой като теб, Нийла.
Нийла отвори съзнанието си отново към Странника.
- Знаеш, че не можеш да ме имаш.
- Ами ако Странника умре?
- Смяташ да го убиеш?
Странника се усмихна. И в този момент тя го затвори. Странника не разбра намеренията му.
Нийла и Кейлъб продължиха пътя към дома. В един момент Кейлъб се почувства адски уморен и веднага след като се прибра, си легна. Нийла отбягваше Странника.
***
Кейлъб и Нийла прекарваха все повече време заедно, сякаш Странника не съществуваше за тях. Той наблюдаваше как Кейлъб се закача с Нийла и тогава осъзнаваше, че думите на Нийла бяха вярни. Кейлъб заставаше между тях все повече с всеки изминал ден.
Странника издебна момента, когато Кейлъб излезе от стаята и влезе при Нийла.
- Какво става? Забрави ли за този, който те направи това, което си? Може би вече се чувстваш велика, щом имаш свой ученик, а?
- Не й говори така!
Странника се извърна. Кейлъб току-що беше влезнал. Беше оформил огромно огнено кълбо и го запрати към него. Странника го отбягна.
- Искаш да се бием, а?
- Не! Искам да те убия!
Нийла седеше безучастно. Беше решила да се меси само в краен случай.
Странника беше побеснял. Гореше... не само ръцете, а цялото му тяло. Кейлъб не се спря пред това. Атакува го смело единствено с огън.
Битката се проточи с часове, а нито по Странника, нито по Кейлъб имаше драскотина. Кейлъб посегна към мечовете на стената и измъкна единия.
- Странен избор на оръжие, но щом искаш нека бъде по твоите правила.
Странника измъкна другия и го завъртя в ръката си. Атакува. Кейлъб парира. Още две атаки и Кейлъб беше на колене. Замахване с меча, удар по китката и се чу дрънчене на метал в пода.
Кейлъб погледна към Нийла. Студените й очи се впиха в неговите.
- Нийла...
- Не ме моли за помощ, Кейлъб. Няма да получиш такава.
- Но аз мислех, че...
- Кейлъб... всичко беше игра. Ти беше изпитание за нас.
- Кучка! Използва ме!
- Виж, Кейлъб... ние със Странника действаме по свои правила. Няма друг на земята, който да действа по тях. Именно затова действаме само двамата. Трима са тълпа, както казват. Грешката ти беше, че се влюби в мен. Но от друга страна ако не се беше влюбил щеше да си мъртъв преди месеци. Нямаше да успееш да си играеш така с нервите му, нито с моите. Но все пак имаше полза от теб. Благодаря ти.
Тя оформи огнена топка и я плъзна към Странника. Той я направи още по-голяма, вложи в нея цялата си омраза и гняв, които таеше към Кейлъб и я запрати към него.
Тя го погълна. Нийла и Странника се спогледаха, после си размениха усмивки и прошепнаха в един глас „Изгори го...”
21-22.04.2007
Replica
Comments