Гилдията Уинтърхарт се беше събрала. Всъщност гилдия беше силно казано – четирима души, за които се смяташе, че владеят сезоните. Повечето хора смятаха Есента, Зимата, Лятото и Пролетта за мит, тъй като на вид те бяха просто четирима обикновенни души.
Есента беше възрастен мъж с дълга синя роба. Брадата и косата му стигаха до кръста. Винаги ходеше с жезъл, който повечето хора смятаха за проста тояжка, с която да прогонва вълците. Всъщност беше обратното – благодарение на тази чудата тояжка с него винаги имаше два вълка. Пазеха го сякаш пазеха свой брат.
Зимата беше красива жена с бледосивкава рокля и дълга кафеникава коса. Обикновенно мълчеше, а в редките случаи когато искаше да каже нещо, го правеше повече с пронизващо синия си поглед, отколкото с думи.
Пролетта бе най-красива от всички. Млада жена, на не повече от тридесет години, тя винаги носеше феерични рокли в нежни розови, бели или сини нюанси. Имаше и невероятни крила, подобни на пеперудени, но те бяха видими единствено от гилдията.
Лятото, облечено в яркожълти дрехи, излъчваше мощта на огъня. Дълга черна коса се спускаше по раменете му почти до средата на бедрото.
Беше време за събора на гилдията. Четиримата усещаха, че скоро нещо важно ще се случи. Нещо, което щеше да определи историята през следващите няколко епохи. Зимата започна първа.
- Казват, че пророчеството е истина. Все повече знаци сочат, че скоро ще се случи.
- Кое от множеството пророчества, Зима? – обади се Пролетта, докато оправяше роклята си.
Зимата я погледна с ледените си очи. Извърна се от огъня и стоейки с гръб към останалите каза тихо:
- „Някъде из тъмната пустош между черните канари, подобни на Дяволски зъби, дете ще се роди със сърцето на войн. Син на звездите, на лед и огън, ще върви по земята. С гордост във всяка крачка, с воля желязна и ум, остър като Демонско острие.”
- И къде е притеснителното в това? – рече Лятото, докато небрежно си играеше с малка топка слънчеви лъчи.
Зимата извърна погледа си към него.
- Знаеш, че в тази земя дори ледените ветрове водят до умопомрачение. Важно е той да намери нещо, за което да се бие на страната на Светлината.
Тя млъкна. Седна на земята, насред опадалите листа. Есента се изправи и започна с бавна, провлачена крачка да обикаля около огъня.
- Има и още от пророчеството. Зима не ви го каза, вероятно не го знае. Пророчествата се делят на части и тези части се дават на различни същества. Така е по-трудно да събереш пророчеството и да го използваш за свои цели. „Дълбоко в сенките на горите, сред животните, дебнещи в мрака, дете ще се роди – дъщеря на Нощта и изгряващата луна. Ще бяга като вятъра и в сърцето си – тайните сили на предците си.” Именно тя е ключа към това да запазим момчето на страната на Светлината. Трябва да ги срещнем.
- Те не са родени. – обади се Пролетта.
- Все още не. Но скоро ще се родят. Зима, ти ще бдиш над момичето. Пролет, ти се заеми с момчето. Аз заедно с Лято ще се погрижим да срещнем двамата войни... независимо колко ще ни струва.
***
Жена на не повече от двайсе години седеше на ръба на канарите. Гледаше нагоре към звездите и съзерцаваше Северното сияние. Тя погали корема си.
- Скоро, сине мой, скоро ще видиш бял свят. И тогава, Илия, всички ще те почитат.
***
Илия вървеше гордо из селцето. Красив и здрав млад мъж, той се славеше с острия си ум. Момичетата, независимо от възрастта и положението си, го смятаха за най-красивия мъж, който някога е съществувал. Илия бе едва на двадесет години, но беше направил неща, с които едва ли можеха да се похвалят и големите воини, минали през тези земи. Волята му бе подлагана на многократни изпитания и никога досега не го беше предавала. От двадесет години за него се грижеше Пролетта, спасяваше живота му не веднъж, но го правеше само когато наистина трябваше. Повечето пъти Илия сам се справяше с неприятностите.
Рядко говореше. Предпочиташе да седи в двора на къщата и да остри меча си, а после да се упражнява с него. Искаше да го владее съвършено, да го чувства като част от себе си, от ръката си, а не като оръжие или бреме.
***
Тя бягаше из гората. Единствено Северното сияние осветяваше пътя й. Бягаше от дивите зверове. Лицето й бе надрано, но не й пукаше. Важното беше детето да оживее. Тя намери малка пещера и се сви там.
Години по-късно Луна бягаше из гората. Дрехите й бяха оскъдни, но нито това, нито студа я спираше. Тя трябваше да догони кошутата и да я убие ако искаше да има вечеря. Луна владееше меча до съвършенство. Чувстваше го част от себе си. Беше едва на осемнадесет, но умееше да се бие по-добре от всеки. Душата й беше на войн, а сърцето й носеше мъдростите на предците й, въпреки, че тя не познаваше дори майка си.
Зимата крачеше бавно след нея и я гледаше с пронизващите си очи.
***
- Чудесно. Остава само да ги съберем, Зима.
***
Новините за предстоящата война стигнаха бързо до малкото селце. Илия точеше меча си. Щеше да отиде на война. И щеше да я спечели. Защото носеше душата на войн.
Луна също се готвеше за война. Беше решила, че дори и да е сама, щеше да спечели.
Гилдията наблюдаваше живота и на двамата. Знаеха, че именно сега бе момента двамата да се срещнат. Зима се усмихна на себе си – Луна се е превърнала в изумитлно красива, умна и съобразителна жена, която водеше битки за живота си непрестанно и беше готова да постигне своето на всяка цена. Зима знаеше, че единственото нещо, което липсваще в живота на Луна бяха приятелите. Всички от Уинтърхарт смятаха, че именно Илия щеше да стане нейния приятел. Именно те двамата – Синът на Звездите и Дъщерята на Нощта, както ги наричаха – щяха да определят историята от тук насетне. Щяха да застанат най-напред един срещу друг и чак след като осъзнаеха, че и двамата носеха душата на войн, щяха да се помирят и да застанах рамо до рамо.
***
Илия неуморно се биеше. Бяха изминали месеци откакто той тръгна на война. Хиляди души бяха убити или смъртно ранени. Стотици познати лица го гледаха с празния си замъглен поглед след всяко сражение. Хора, с които до преди минути той се беше бил рамо до рамо. Всяка вечер благодареше на Укко, че го е оставил жив и всяка сутрин започваше с молитва към него. Вярваше, че Северната звезда го закриля и ще го отдеве у дома.
Луна беше една от малкото жени, които бяха тръгнали на война и мъжете често се подиграваха, че тя не може дори да вдигне меча. Подигравките им бързо секваха, щом секунди по-късно острието на меча й се оказваше опряно във врата на някого. Единственото, което спираше Луна да не ги убие заради подигравките бе това, че хората бяха малко, не издържаха на студа и повечето бяха необучени.
***
Няколко часа по-късно бойното поле беше почервеняло от пролятата кръв. Навсякъде имаше трупове. Косата на Луна беше полепнала по гърба и челото й, но тя продължаваше да се бие. Беше обкръжена от четирима мъже, всеки от които беше поне двойно по-едър от нея. Илия гледаше с интерес на няколко метра от битката. Не му се вярваше, че имаше човек на земята, който да владее меча дори и наполовина добре колкото него, а Луна го правеше перфектно – всяка крачка идеално премерена, всяко движение точно. Илия беше изумен. През това време двама от мъжете лежаха на земята бездиханни. Илия се усмихна. Трябваше да пробва това момиче. Струваше му се не по-голяма от него, дори напротив, но уменията й бяха невероятни. Луна се извъртя и меча й се заби в сърцето на третия. Четвъртия се хвърли към нея, но тя реагира бързо, извади меча си от тялото на мъртвеца и го заби в корема му. Той се свлече на снега. Учудения му поглед бе забит в нея.
Луна се усмихна, отметна кичур коса от очите си и въздъхна победоносно. Илия завъртя меча в ръката си. Огледа Луна и прецени, че е удобен момент да я пробва.
- Значи... мислиш, че можеш просто така да убиеш четирима от най-добрите ми войни и да се измъкнеш? – той звучеше ядосано. – Приготви се да си платиш, кучко!
Луна се извърна и огледа Илия.
- А ти очевидно си мислиш, че можеш да ме наречеш кучка и да се измъкнеш. Кучи син!
Тя се хвърли срещу него. Мечовете им се преплетоха в смъртоносен танц. Нанасяха си бесни удари и искри хвърчаха от съскащите остриета. Илия отбиваше с лекота нейните удари и дори си позволи да се усмихне иронично когато парира една нейна атака, която трябваше да му отсече главата.
- Толкова ли само можеш? – я подкачи той и в следващия момент тънка червена резка се появи на бузата му, предизвикана от невниманието, което си позволи да допусне.
Точно тогава му стана ясно че може би битката не само ще е равностойна, но и дори, че момичето определено има добри умения с боравенето на меча и трябва определено да внимава повече. Беше я подценил...
Луна от своя страна изобщо не си губеше времето с празни приказки, нито обърна внимание на подмятането му. Отдавна се беше научила, че битката не е състезание и се стараеше да убие някой бързо преди да е успял той нея. Определено имаше сериозен противник , защото успяваше да парира всяка нейна атака и като че ли дори успяваше да предвиди действията и. Тя също от своя страна не му позволяваше да я изненада и ловко предугаждаше всеки негов ход, но това не я водеше към така желаната победа. Ако битката се проточеше и двамата щяха да се изморят, а един войн изморен лесно допускаше грешки в стремежа си по-бързо да приключи двубоя.
- Значи целта ти е да ме убиеш? – каза Луна докато парираше поредната атака на Илия.
- Не точно. Но уменията ти ме заинтригуваха. Не вярвах, че...
Той погледна ръката си – нова резка се беше появила малко над китката му. Той погледна Луна. Тя му се усмихна.
- Че някой владее меча по-добре от теб?
- Именно. – той се изправи и я атакува отново.
- Очевидно има. – тя удари ръката му с меча си и той изпусна своя. Острието на нейния опря в гърлото му. – Сега убеди ли се в това?
- Не.
Той я хвана за крака и я дръпна. Луна падна, но меча й все още бе в ръката. За части от секундата Илия се наведе и взе своя. Луна не му позволи да стане, като удари крака му с дръжката на меча си. Илия се свлече на колене. Неговото острие – на милиметри от врата й, нейното – на милиметри от неговия врат.
- Кой ще победи?
- Душа на войн.
- Моля?
- Носиш душа на войн. Малко са хората, които притежават такава душа, а още по-малко са жените с такава.
- Родена съм под Северното сияние и през целия си живот съм калявала душата и волята си...
- ...за да бъдеш най-добрата. Същото правех и аз. Не вярвах, че на земята има някой, който да се бие добре наполовина колкото мен.
- Аз също.
Илия се усмихна и свали острието. Луна направи същото, но беше готова във всеки един момент да парира евентуална атака от страна на Илия.
- Може би срещата ни не е случайна.
- Северната звезда ни подсказва, че тази война не е правилна.
- Значи с примирието между нас приключваме войната?
- Тази да. Но има още хиляди, които има да водим. Носим душата на войн и в този мрак сами трябва да открием своята пътека. И въпреки, че знаем, че тази криволичеща пътека ще ни отведе в гроба, ще продължим. Все още имаме неспечелени битки. Трябва да удържим на гордостта си докато времето ни не свърши.
Илия я огледа от глава до пети.
- Значи ще търсим пътеката си оттук насетне?
Луна кимна. Стана и подаде ръка на Илия.
- Луна.
- Илия. – той я пое и се изправи. Беше близо две глави по-висок от Луна и все още се чудеше как бе успяла тя да овладее меча.
***
Есента наблюдаваше двамата войни.
- Душата на войн с блясък прорязва земите на мраз и сняг. Техните езически сърца и плът са достатъчно силни, за да издържат на студа. С душата на войн, те ще посрещнат всеки враг, дори смъртта. Родени са под Северното сияние...
By Replica & Rand
Comments