Take it back, take it all back now…
Телефонът на Тио звънеше.
All the things left undiscovered…
Отне й малко време да си измие ръцете и да го изрови от чантата си, като междувременно си припяваше мелодията – Ашли Симпсън – Undiscovered.
Погледна дисплея, който примигваше. Непознат номер. Тя въздъхна.
- Сигурно онази шматка пак е останала без пари и ми звъни от телефона на приятеля си.
Тя вдигна и с весел тон поздрави.
- Ало? Здрасти!
- Е, как сме?
Тио блокира. Гласа не беше на приятелката й. Беше мъжки глас, доста познат при това.
- Кой е?
- Кой мислиш че е?
- Престанете! Кой е?
- Много добре знаеш кой съм. Почти успя да ми се измъкнеш, нали?
Тио позна гласа.
- Господи! Не може! Не може да си ти!
Човекът отсреща се изсмя злорадо.
- Да, да, любов моя. C'est moi!
Тио се паникьоса. Последва мълчание, нарушавано само от тежкото й дишане. Мъжът го наруши първи.
- Погледни през прозореца, скъпа.
Без да се замисля какво прави, момичето тръгна към прозореца на кухнята. Застана на него и се огледа в тъмнината. От слушалката се чу сигнал заето и в същия момент мъжът изкочи пред нея.
- C'est moi!
Момичето изпищя и побягна нагоре по стълбите, за да докопа пистолета си. Мъжът я гледаше докато и токовете на обувките й не изчезнаха някъде на горния етаж. После отвори прозореца и влезе в къщата. Пое дълбоко въздух. Изсмя се. Тръгна към коридора. Познаваше къщата добре – беше живял три години и половина в нея. Знаеше всиките й тайни места, знаеше къде стои ключа за всяка една врата. Тио не можеше да му избяга. Той заключи входната врата и се провикна.
- Хайде скъпа, не се крий. Знаеш, че познавам къщата като петте си пръста.
Тио трескаво преравяше куфарите в дъното на гардероба. Трябваше да е някъде тук, мамка му. Къде беше?
- О, забравих да ти кажа. Пистолетът ти...
Тио спря да рови.
- ...в мен е, скъпа, не го търси горе.
Той извади пистолета от дългия си шлифер и го зареди. Един патрон, два патрона, три патрона. Щяха да му стигнат. Той затвори барабана и го врътна.
- Време е за шоу!
Мъжът се втурна нагоре по стълбите и започна да разбива вратите на стаите подред.
- Знаеш... – ритник и първата врата падна. – че... – втората врата също. – не можеш... – третата също. Следваше спалнята, където беше Тио. – да се скриеш... – ритник и врата падна от пантите. – от мен.
Усмивка се разля по лицето му.
- Знаех си, че си тук. – той вдигна пистолета към гърдите й. – Кажи ми, че миналите времена няма да умрат.
Изстрел.
Тио се събуди от ужасния кошмар. Дишаше тежко. Стана, за да си налее чаша вода. Пусна водата и се присегна за чашата. В същия момент очите й се спряха на надписа на огледалото – C'est moi! С нейното червило и почеркът на бившия й приятел. Тио изпусна чашата и тя се разби на милиони парченца. Тя изтича до спалнята и се разрови за пистолета. Слава богу, той не го беше взел. Тя го извади и зареди няколко партона с треперещи ръце. Барабана щракна и студен метален предмет се опря в гърлото й.
- Хайде, скъпа. Остави го. Всъщност ми го дай.
Тио му подаде пистолета. Той го взе и го прибра във вътрешния джоб на шлифера си.
- Сега се изправи, мирно и кротко, и лягай на леглото.
Момичето изпълни каквото й се каза. Стана от пода и легна на леглото. Мъжът извади белезници и хвана ръцете и краката й за металната рамка на леглото. После седна до нея, като я оглеждаше сякаш за първи път я виждаше по бельо.
- Подарих ти времето си. Подарих ти целия си живот. Подарих ти цялата си любов – до последната капка. А ти ми се отблагодаряваш като ме зарязваш на средата на нищото и си тръгваш с някакъв тип от бара на мотела? Колко долна може да си... между другото, къде е твоя рицар? Май го няма... е, за твое нещастие, това ме прави твоя Бог.
Момичето отвори уста за да каже нещо, но мъжът сложи пръст на устните й.
- Не казвай нито дума. Pacta sunt servanda. Ти наруши нашия.
- Ти си луд! Ето затова те зарязах! Имаш нужда от психиатър!
Мъжът се изкикоти.
- Не мислеше така вечерта преди да стъпим в бара.
Той стана от леглото и загаси лампите в стаята. После запали черната свещ, която стоеше на нощното шкафче на Тио. Постави я на гърдите й.
- Обещавам ти, всичко ще приключи преди да настъпи зората.
Той се наведе и я целуна. После взе перлената й обеца от шкафа.
- Хм, тези ти ги подарих аз, за първата годишнина. Как така не си ги изхвърлила? – той я погледна иронично.
- Това са перли загубеняко, как мога да хвърля перли, били те и от теб?!
Мъжът се ухили и прибра обецата в джоба си.
- Знаеш ли, мама винаги казваше „Синко, направи благородното. Трябва да свършиш каквото си започнал, без значение какво ще ти струва. Сега – седни, гледай и се учи. Няма значение колко живееш, а какво казват моралните ти ценности. Трябва да спазиш своята част от уговорката, сега, не казвай нито дума.” Май наистина няма значение колко живееш. Но теб... теб никой няма да те запомни. Та ти си долна курва. Виждал съм те да се разхождаш в хладната нощ без бельо. Виждал съм те в леглото на не един мъж. И въпреки това, ще те обичам докато не капне и последната ми капка кръв.
Небето беше започнало да порозовява.
- Обещах ти всичко да приключи преди изгрева. Така и ще бъде.
Той се наведе и я целуна за последно. После отиде до вратата и насочи пистолета към нея.
- Vade retro, alter ego. Никога не бях те пожелавал мъртва... досега. Сега чуй как плачат безглавите гълъби.
Изстрел. Мрак. Студ...
Inspired by Sonata Arctica's "The End of this Chapter" and "Don't say a word"
14.05.2006
Replica
In English
Телефонът на Тио звънеше.
All the things left undiscovered…
Отне й малко време да си измие ръцете и да го изрови от чантата си, като междувременно си припяваше мелодията – Ашли Симпсън – Undiscovered.
Погледна дисплея, който примигваше. Непознат номер. Тя въздъхна.
- Сигурно онази шматка пак е останала без пари и ми звъни от телефона на приятеля си.
Тя вдигна и с весел тон поздрави.
- Ало? Здрасти!
- Е, как сме?
Тио блокира. Гласа не беше на приятелката й. Беше мъжки глас, доста познат при това.
- Кой е?
- Кой мислиш че е?
- Престанете! Кой е?
- Много добре знаеш кой съм. Почти успя да ми се измъкнеш, нали?
Тио позна гласа.
- Господи! Не може! Не може да си ти!
Човекът отсреща се изсмя злорадо.
- Да, да, любов моя. C'est moi!
Тио се паникьоса. Последва мълчание, нарушавано само от тежкото й дишане. Мъжът го наруши първи.
- Погледни през прозореца, скъпа.
Без да се замисля какво прави, момичето тръгна към прозореца на кухнята. Застана на него и се огледа в тъмнината. От слушалката се чу сигнал заето и в същия момент мъжът изкочи пред нея.
- C'est moi!
Момичето изпищя и побягна нагоре по стълбите, за да докопа пистолета си. Мъжът я гледаше докато и токовете на обувките й не изчезнаха някъде на горния етаж. После отвори прозореца и влезе в къщата. Пое дълбоко въздух. Изсмя се. Тръгна към коридора. Познаваше къщата добре – беше живял три години и половина в нея. Знаеше всиките й тайни места, знаеше къде стои ключа за всяка една врата. Тио не можеше да му избяга. Той заключи входната врата и се провикна.
- Хайде скъпа, не се крий. Знаеш, че познавам къщата като петте си пръста.
Тио трескаво преравяше куфарите в дъното на гардероба. Трябваше да е някъде тук, мамка му. Къде беше?
- О, забравих да ти кажа. Пистолетът ти...
Тио спря да рови.
- ...в мен е, скъпа, не го търси горе.
Той извади пистолета от дългия си шлифер и го зареди. Един патрон, два патрона, три патрона. Щяха да му стигнат. Той затвори барабана и го врътна.
- Време е за шоу!
Мъжът се втурна нагоре по стълбите и започна да разбива вратите на стаите подред.
- Знаеш... – ритник и първата врата падна. – че... – втората врата също. – не можеш... – третата също. Следваше спалнята, където беше Тио. – да се скриеш... – ритник и врата падна от пантите. – от мен.
Усмивка се разля по лицето му.
- Знаех си, че си тук. – той вдигна пистолета към гърдите й. – Кажи ми, че миналите времена няма да умрат.
Изстрел.
Тио се събуди от ужасния кошмар. Дишаше тежко. Стана, за да си налее чаша вода. Пусна водата и се присегна за чашата. В същия момент очите й се спряха на надписа на огледалото – C'est moi! С нейното червило и почеркът на бившия й приятел. Тио изпусна чашата и тя се разби на милиони парченца. Тя изтича до спалнята и се разрови за пистолета. Слава богу, той не го беше взел. Тя го извади и зареди няколко партона с треперещи ръце. Барабана щракна и студен метален предмет се опря в гърлото й.
- Хайде, скъпа. Остави го. Всъщност ми го дай.
Тио му подаде пистолета. Той го взе и го прибра във вътрешния джоб на шлифера си.
- Сега се изправи, мирно и кротко, и лягай на леглото.
Момичето изпълни каквото й се каза. Стана от пода и легна на леглото. Мъжът извади белезници и хвана ръцете и краката й за металната рамка на леглото. После седна до нея, като я оглеждаше сякаш за първи път я виждаше по бельо.
- Подарих ти времето си. Подарих ти целия си живот. Подарих ти цялата си любов – до последната капка. А ти ми се отблагодаряваш като ме зарязваш на средата на нищото и си тръгваш с някакъв тип от бара на мотела? Колко долна може да си... между другото, къде е твоя рицар? Май го няма... е, за твое нещастие, това ме прави твоя Бог.
Момичето отвори уста за да каже нещо, но мъжът сложи пръст на устните й.
- Не казвай нито дума. Pacta sunt servanda. Ти наруши нашия.
- Ти си луд! Ето затова те зарязах! Имаш нужда от психиатър!
Мъжът се изкикоти.
- Не мислеше така вечерта преди да стъпим в бара.
Той стана от леглото и загаси лампите в стаята. После запали черната свещ, която стоеше на нощното шкафче на Тио. Постави я на гърдите й.
- Обещавам ти, всичко ще приключи преди да настъпи зората.
Той се наведе и я целуна. После взе перлената й обеца от шкафа.
- Хм, тези ти ги подарих аз, за първата годишнина. Как така не си ги изхвърлила? – той я погледна иронично.
- Това са перли загубеняко, как мога да хвърля перли, били те и от теб?!
Мъжът се ухили и прибра обецата в джоба си.
- Знаеш ли, мама винаги казваше „Синко, направи благородното. Трябва да свършиш каквото си започнал, без значение какво ще ти струва. Сега – седни, гледай и се учи. Няма значение колко живееш, а какво казват моралните ти ценности. Трябва да спазиш своята част от уговорката, сега, не казвай нито дума.” Май наистина няма значение колко живееш. Но теб... теб никой няма да те запомни. Та ти си долна курва. Виждал съм те да се разхождаш в хладната нощ без бельо. Виждал съм те в леглото на не един мъж. И въпреки това, ще те обичам докато не капне и последната ми капка кръв.
Небето беше започнало да порозовява.
- Обещах ти всичко да приключи преди изгрева. Така и ще бъде.
Той се наведе и я целуна за последно. После отиде до вратата и насочи пистолета към нея.
- Vade retro, alter ego. Никога не бях те пожелавал мъртва... досега. Сега чуй как плачат безглавите гълъби.
Изстрел. Мрак. Студ...
Inspired by Sonata Arctica's "The End of this Chapter" and "Don't say a word"
14.05.2006
Replica
In English
Comments