- Някога обичал ли си?
- Много пъти. Дори в момента обичам.
- Любовта боли.
- Права си, боли. Боли, защото я оставяме да боли.
Той си дръпна от цигарата и издиша дима. Тя си играеше с пръстените си. Погледа й бягаше по масата и все по-често се спираше на кутията цигари.
- Може ли една? – тя погледна кутията, после него в очите.
- Да, разбира се. – той й подаде кутията отворена.
Тя издърпа една цигара и я запали. Не беше пушила от доста години. Двамата мълчаха, загледани някъде из заведението, пушейки. Изгасиха цигарите си почти едновременно и си размениха усмивки.
- Разходи се с мен. – той я хвана за ръката.
Тя го погледна недоверчиво, но все пак взе палтото си и тръгна с него.
Нощта беше студена и дъждовна.
- Мразя го това време, баси!
- Какво му е? Невероятно е! – тя разпери ръце и се завъртя.
- Мразя да вали.
- Аз пък обожавам.
- Зная.
Тя го погледна, усмихна му се и го хвана за ръката. Тръгнаха надолу по улицата без посока. Просто вървяха. Един до друг, ръка за ръка.
***
- Някога мислила ли си, че изведнъж в живота ти ще се появи някой, когото ще обичаш, някой който да придаде смисъл на съществуването? – той вдигна очи от земята и я погледна. Лицето й бе сериозно, погледът й бе устремен някъде в далечината. Без да го отклонява, тя отговори.
- Да. Появи се човек, който придаде смисъл на живота ми. Появи се човека, който ми взе акъла още преди да го опозная.
Тя стисна ръката му. Той направи същото. Вътрешно тя си казваше, че не трябва да показва какво чувства, но колкото повече се стараеше да не се разкрива, толкова повече го правеше.
„Господи, защо го правя? Няма да допусна тази грешка отново, не мога да си го позволя! Тя...”
Гласът й прекъсна мислите му.
- Каза, че любовта боли, защото я оставяме да боли. Някога имали ли сме възможността да избираме дали да боли или не?
- Избора го правим в момента, в който за първи път поглеждаме човека срещу нас в очите. Там виждаме или безкрайно щастие и сбъднати мечти, или просто приятни емоции.
Двамата продължаваха да вървят без посока. Вятърът ги водеше. И двамата мислеха за другия, но никой от тях не искаше да го признае.
***
Вървяха из града докато небето над тях не порозовя.
- Трябва да се прибирам. – каза тя – Благодаря ти за прекрасната вечер.
Погледна го в очите и там потърси желанието, което и тя изпитваше. Не го намери.
- Ще те изпратя.
- Няма нужда, върви. Не се притеснявай за мен.
- Сигурна ли си?
Тя кимна, усмихна се и го прегърна за довиждане. Тръгна надолу по улицата. Очите й се пълнеха със сълзи и едновременно с това беше щастлива. Спря на светофара и се обърна. На другия край на улицата видя силуета му – седеше и я гледаше... все още.
- Обичам те... – прошепна тя и една сълза капна на палтото й.
***
Той видя как тя се обръща. Усмихна се. Прииска му се да извика колко много я обича, но не го направи. Знаеше, че не трябва да го прави заради самия себе си. Беше му трудно, че се отричаше от единственото нещо, което се бе превърнало в смисъла на живота му, но въпреки това го правеше. Продължаваше да живее празен, напълно празен и незавършен. Сякаш някой бе взел част от него, а другата част бе разкъсал на милиарди парченца и ги беше запалил.
Тя пресече улицата, сви зад ъгъла и изчезна от погледа му. За него нямаше смисъл да седи там, насред тъжната улица, на тъжния сив тротоар. Прошепна толкова тихо, че едва той самия се чу, че я обича и се запъти към дома.
„Не искам да съм сам... не и когато съм точно до теб.”
16.01-18.01.2007
Replica
Comments