Магдален гледаше отражението в огледалото. Очите й се пълнеха със сълзи, тя ги преглъщаше с мъка и си повтаряше, че не е виновна, че вината не бе в нея. Гримът й се беше разтекъл по бузите и в момента приличаше по-скоро на някакво жалко копие на Гарванът, от колкото на красивото момиче, което беше.
- Не съм аз виновна, той е виновен. Не съм аз виновна, той е вино... мамка му, кой заблуждавам?
Тя зарови лице в ръцете си. Пусна водата да тече, за да сподави стоновете й и се свлече по стената. Сви се почти на топче и си позволи да плаче... позволи на сълзите да отмият болката в сърцето й. Позволи им да отмият лицето му, позволи им да отмият милувките му. Магдален си припомни онази вечер – целувките му, думите му.
***
Нямаше представа колко време бе прекарала плачейки. Стана, избърса остатъците от сълзи по бузите си, погледна се в огледалото и се усмихна.
- Никога повече!
Изми лицето си.
***
Тя седеше навън, насред зима, без яке и говореше с него. Беше й нервно. Пушеше й се. Играеше си със запалката. От време на време поглеждаше неговата цигара и й се приискваше да запали... но не го направи. Беше си обещала.
- Виж, не искам да те нараня, но...
- Вече го направи. Давай нататък.
Момчето я изгледа със съжаление.
- Не, не си и помисляй да ме съжаляваш. Най-лошото, което можеш да причиниш на някого е да го съжаляваш. Така че разкарай тоя поглед и давай нататък... не искаш да ме нараниш, но?
- Ами... просто не си струвам. Ще се разочароваш.
- Аха, още един, който обича да прави преценки вместо мен. Добре. Това ли беше? Свършихме ли?
- Магдален, аз...
- Спести си думите.
Тя влезе обратно в заведението.
***
Магдален затвори ядно вратата. Събу обувките си и ги остави да се търкалят на средата на малкия коридор. Пусна чантата си на земята. Хвърли палтото си на дивана в кухнята и влезе в стаята. Огледа неразборията. Бързо прерови шкафовете и откри няколко неизписани листове. Взе любимата си химикалка и седна да пише. Имаше хиляди идеи, но в момента, в който химикала й докосна хартията, всичко се изпари.
***
„Дълбоко в сърцето си
искам да открия местенце за любовта
... не е толкова лесно, колкото ми се иска...
И времето, всичкото време, което съм изгубила
само, за да следвам мечта...
...нищо не остана...
Дъждът пада върху мен...
пада като тих плач.
А аз се взирам в огледалото в сърцето ми,
ала не намирам душата си.
Взирам се в огледалото, а в очите ми безчувствени –
само една мъничка сълза...
Това не е моя път, аз трябва сама да открия своя.
... а един ангел плаче...
Падащия дъжд ми подсказва, че една любов току-що увяхна
... но аз винаги ще живея в сърцето ти...
Дълбоко в сърцето си
искам да открия местенце за любовта.
И всичкото това време, всичкото време, което съм изгубила
само, за да следвам мечта...
А аз се взирам в огледалото в сърцето ми,
ала не намирам душата си.
Взирам се в огледалото и навсякъде около мен –
единствен падащия дъжд...”
Листът с набързо надрасканите думи лежеше на пода. Тук-там имаше малки капчици.
***
Магдален гледаше отражението в огледалото. Очите й се пълнеха със сълзи, тя ги преглъщаше с мъка и си повтаряше, че не е виновна, че вината не бе в нея. Гримът й се беше разтекъл по бузите и в момента приличаше по-скоро на някакво жалко копие на Гарванът, от колкото на красивото момиче, което беше.
- Не съм аз виновна, той е виновен. Не съм аз виновна, той е вино... мамка му, кой заблуждавам?
Тя зарови лице в ръцете си. Пусна водата да тече, за да сподави стоновете й и се свлече по стената. Сви се почти на топче и си позволи да плаче... позволи на сълзите да отмият болката в сърцето й. Позволи им да отмият лицето му, позволи им да отмият милувките му. Магдален си припомни онази вечер – целувките му, думите му.
***
Нямаше представа колко време бе прекарала плачейки. Стана, избърса остатъците от сълзи по бузите си, погледна се в огледалото и се усмихна.
- Никога повече!
08.01.2007
*Текстът е на Labyrinth - Falling rain; превод Replica
Голямо благодаря на Симо...
Replica
Comments