1980. Шести юни. 20:58 часа.
Магдален лежеше в болничното легло. Всеки момент второто й дете щеше да се роди. Джеймс седеше до леглото на жена си, сложил ръка на рамото на Дру – първото им дете.
- Татко, мама ще се оправи ли?
Джеймс не отговори. Магдален бе идвала в съзнание само веднъж за последните няколко дни и лекарите бяха силно обезпокоени както за нейното здраве, така и за това на плода.
“Заклевам те, теб и целия ти род! Дано никога не намерите покой както на Земята, така и на Небето! Заклевам те, теб и целия ти род, да губите всичко, що ви е най-скъпо!”
Момичето беше прегърнало малката златна статуетка и гледаше уплашено възрастната жена пред себе си. Жената каза няколко думи на език, който детето не разпозна, после изчезна в облаче от сивкав дим. Детето се стъписа, после побягна.
Дру седеше на неудобните столове в чакалнята и клатеше крачката си. До него, Джеймс седеше и гледаше в една точка. Стояха така вече почти два часа, а все още никой не им бе казал нищо.
Години по късно малкото момиче осъзна думите, изречени в онази тъмна нощ, на онази злочеста алея. Тя загуби съпруга си, след това и детето си. Малко след това се омъжи повторно, забременя и роди дъщеря си – Магдален. На свой ред Магдален изстрада проклятието си – изгуби родителите си.
Дру и Джеймс бяха на път да изгубят Магдален. И двамата го осъзнаваха, но никой от тях не искаше да го изрече.
Седем години по-рано, някъде далеч
- Мадлен! – мъжът се свлече на пода и зарида.
- Съжалявам. Все пак успяхме да спасим детето. Момче е. Майката поиска да се казва Ендаймиън.
- Благодаря ви, докторе. – изхлипа той. - Моля ви, грижете се за него... моля ви.
Лекарят кимна.
Дейвид излезе отвън и запали цигара. “По дяволите и проклятието! Защо трябваше да се случва?!”
Два часа по-късно лекарят излезе да намери Дейвид и да му съобщи, че може да види сина си. Единственото, което завари беше трупът на Дейвид... насилствена смърт, но причинителят не можеше да се определи.
- Ти ли си детето на Магдален? – лекарят беше клекнал до Дру.
- Да.
- Къде е баща ти?
- Отиде да се разходи.
Лекарят наведе глава. Беше му трудно да съобщи новината на момчето, но го направи. Дру не осъзна какво му каза лекарят. Заплака, без дори да е осмислил думите на лекарят.
- Съжалявам, синко. Все пак успяхме да спасим детето. Имаш си сестра, ако това ще те успокои. Ще отида да намеря баща ти, за да му кажа. Ти не мърдай от тук, става ли?
Дру кимна машинално. И да искаше, не можеше да мръдне. Не можеше да диша.
Лекарят претърси цялата болница, но не намери Джеймс. Намериха тялото на Джеймс няколко дни по-късно, захвърлено в гората.
На Дру се падаше тежката задача да отгледа малката си сестра. Кръсти я Илматар, защото знаеше, че така искаха родителите му. Грижеше се за нея, обичаше я.
Магдален бе последния човек, който знаеше за проклятието. Сега то тегнеше над Ил и Дру.
Осемнадесет години по-късно
- Честит рожден ден, сестричке. – Дру целуна сестра си по бузата. – Как се чувстваш след като вече си пълнолетна?
Ил се засмя.
- Все същата, Дру... все същата.
Илматар беше станала красиво младо момиче. Имаше къдравата коса на майка си и дълбоките очи на баща си.
- Ще ми се мама и татко да бяха сега с нас.
- Знам, Ил, на мен също. Важното е, че имаме един друг. Обичам те, сестричке.
- И аз те обичам, Дру. – тя го прегърна – Обещаваш ли, че винаги ще ми помагаш и ще си до мен когато имам нужда?
- Обещавам. Винаги. А сега трябва да отида да взема някои неща за довечера. Умната, хлапе.
Дру й намигна и излезе. Тогава Ил не го знаеше, но това бе последния път, в който видя брат си. Вече почти девет години полицията идриваше Дру и не бе намерено нищо за него.
Две години по-късно
- Ил, би ли намалила музиката? Опитвам се да уча!
- Извинявай, Мая.
- Момичета, аз излизам. Имам среща с най-готиния тип, който някога сте виждали.
- Успех, Надин. Да те чакаме ли по някое време през нощта, или си планирала да го караш малко по-така?
- Не знам, ще видим.
Момичето прегърна двете си съквартирантки и злезе. Повече не се прибра.
Мая беше на училище когато полицията дойде да разпита Ил на следващия ден. Бяха намерили тялото на Надин обезобразено и хвърлено в контейнер за боклук. Ил беше стъписана.
Вечерта Илматар чакаше Мая да се прибере, но тя не се прибра. Бяха минали повече от 36 часа откакто Ил не беше спала в очакване ключалката да изщрака и Мая да влезе. Най-накрая това се случи. Мая влезе в апартамента бледа и разтреперана. Седна до Ил, прегърна я и зарида.
Седмица по-късно и Мая изчезна. Полицията обвини Ил за случилото се. Обвиниха я за изчезването на брат й, обвиниха я за убийството на Надин и за изчезването на Мая. Преследваха я, следяха всяко нейно движение и само търсеха повод да я арестуват. Ил се принуди да замине.
Взе със себе си парите, които Дру й беше оставил, както и всички спестявания на Мая и Надин и замина. Остави всичките си вещи в онзи апартамент, където никога повече нямаше да се върне. Пътуваше от град в град, без определена посока.
Две години след злощастните събития, Илматар пристигна в Хелзинки. Бързо си намери малко апартаментче точно до пристанището, остави няколкото дрехи, които носеше там и излезе да се разходи.
Помота се и попадна на малко квартално заведение. Виждаше й се доста пропаднало, но нямаше възможност да си позволи нещо по-изискано. Тя влезе, огледа заведението недоверчиво и седна на бара, където имаше компания от няколко младежи.
Бармана се спря пред нея и недоволно я попита какво ще иска. Тя поръча голяма водка. Бармана й сипа, тя я изпи на екс и поиска още една.
- А кой ще ги плаща, маце? Така, като те гледам, нямаш пари и тази водка да платиш. Но от друга страна си сладка... може да платиш и в натура.
Ил побесня. Сви ръката си в юмрук и се приготви да удари бармана, когато някой хвърли на бара до нея пари.
- Аз плащам, остави момичето на мира.
- Добре, Енд. Но от нея няма да видиш пари, от мене да знаеш! Усещам ги тези неща!
- Заминавай да си обслужваш клиентите!
Бармана се изкикоти и отиде на другия край на бара.
Ил отпусна ръката си. Погледна странника, който беше платил водките й. Той й се усмихна.
- Благодаря, но няма нужда. Имам достатъчно пари.
- Знам. Искам да те почерпя, ако не възразяваш. Казвам се Ендаймиън.
Тя го изгледа изпитателно.
- Илматар.
Няколко часа и доста изпит алкохол по-късно, Ил се беше сгушила в прегръдките на Енд. Двамата бяха разбрали доста неща един за друг и необяснимо защо изпитваха желание да са заедно.
- Какво ще кажеш да се махнем от “Гарванът”, а?
- Така се казвало значи! Ами.. апартамента ми е на няколко преки от тук. Стига да не объркам пътя.
Двамата се разсмяха.
- Ил, не искам да се натрапвам.
- Абе глупости! Ти къде живееш, между другото?
Ендаймиън се замисли за момент. Беше в Хелзинки от няколко седмици и все още не си беше намерил жилище.
- Аз... не съм си намерил жилище.
Ил го погледна.
- Ама ти сериозно ли?
- Абсолютно – той се разсмя.
Тя прокара пръсти през косата му, спря ръката си на врата му и леко го дръпна към себе си. Той я погледна в очите.
- Не мисля...
- Аз пък съм на обратното мнение.
Тя го целуна.
- Сигурна ли си?
- Напълно.
Той я притисна до себе си и я целуна.
- Тогава... да вървим към твоя апартамент?
- Нашия, Енд. Делим една съдба, редно е да делим и едно жилище. Но за това утре, в момента съм доста пийнала, за да мисля за това.
Двамата станаха от сепарето и прегърнати напуснаха заведението. Докато вървяха към пристанището, и двамата ги налегнаха спомени за Изгубеното.
- Ще ми се да отмъстя за всичкото това страдание!
- На кого, Енд? На Злото? Как ще го познаеш?
- Злото има много форми, Ил – вампири, демони, върколаци...
- И смяташ да се биеш с тях?
- Смятах и ти да се включиш, всъщност.
Междувременно бяха стигнали старата сграда.
- Стигнахме. Апартамент... – тя погледна ключа си – шестнайсе.
Двамата търгнаха нагоре по стълбите.
- Не мисля, че съм готова да се бия със Злото, Енд.
- Аз също не съм, но познавам хора, които могат да ни научат.
- Така да бъде тогава. Pacta sunt servanda. Разбрахме се.
- Pacta sunt servanda.
Апартамент 16. Ил пъхна ключа и отключи. Енд вдигна Ил, бутна вратата с гръб и влезе в малкия апартамент.
На сутринта двамата лежаха прегърнати.
- Не знам как си го намерила, но е невероятен.
- Нали?
- Абсолютно. Бих ти предложил да го купим, но не зная дали ще си съгласна.
- Смятах да се позадържа тук заради един тип... адски готин е, снощи се запознах с него в една кръчма. Защо не?
- Чудесно. – Енд се усмихна и я целуна по челото. – Исках да поговорим за това, което обсъждахме снощи. Искам да знаеш, че тази битка може да коства мн...
- Много усилия, ще изисква жертви. Повярвай, дала съм достатъчно близки хора като жертви. В момента всичко, което имам си ти. Няма да те оставя да умреш толкова лесно.
- Значи водим битката, за да имаме един друг?
- За да имаме един друг. Единственото нещо, което ни остана.
20.01.2007
Replica
Inspired by the Official Bulgarian Sonata Arctica Forum RPG
Title by AZA ('бичам тЪ като говориш такива хубави работи, ей! :))
Магдален лежеше в болничното легло. Всеки момент второто й дете щеше да се роди. Джеймс седеше до леглото на жена си, сложил ръка на рамото на Дру – първото им дете.
- Татко, мама ще се оправи ли?
Джеймс не отговори. Магдален бе идвала в съзнание само веднъж за последните няколко дни и лекарите бяха силно обезпокоени както за нейното здраве, така и за това на плода.
“Заклевам те, теб и целия ти род! Дано никога не намерите покой както на Земята, така и на Небето! Заклевам те, теб и целия ти род, да губите всичко, що ви е най-скъпо!”
Момичето беше прегърнало малката златна статуетка и гледаше уплашено възрастната жена пред себе си. Жената каза няколко думи на език, който детето не разпозна, после изчезна в облаче от сивкав дим. Детето се стъписа, после побягна.
Дру седеше на неудобните столове в чакалнята и клатеше крачката си. До него, Джеймс седеше и гледаше в една точка. Стояха така вече почти два часа, а все още никой не им бе казал нищо.
Години по късно малкото момиче осъзна думите, изречени в онази тъмна нощ, на онази злочеста алея. Тя загуби съпруга си, след това и детето си. Малко след това се омъжи повторно, забременя и роди дъщеря си – Магдален. На свой ред Магдален изстрада проклятието си – изгуби родителите си.
Дру и Джеймс бяха на път да изгубят Магдален. И двамата го осъзнаваха, но никой от тях не искаше да го изрече.
Седем години по-рано, някъде далеч
- Мадлен! – мъжът се свлече на пода и зарида.
- Съжалявам. Все пак успяхме да спасим детето. Момче е. Майката поиска да се казва Ендаймиън.
- Благодаря ви, докторе. – изхлипа той. - Моля ви, грижете се за него... моля ви.
Лекарят кимна.
Дейвид излезе отвън и запали цигара. “По дяволите и проклятието! Защо трябваше да се случва?!”
Два часа по-късно лекарят излезе да намери Дейвид и да му съобщи, че може да види сина си. Единственото, което завари беше трупът на Дейвид... насилствена смърт, но причинителят не можеше да се определи.
- Ти ли си детето на Магдален? – лекарят беше клекнал до Дру.
- Да.
- Къде е баща ти?
- Отиде да се разходи.
Лекарят наведе глава. Беше му трудно да съобщи новината на момчето, но го направи. Дру не осъзна какво му каза лекарят. Заплака, без дори да е осмислил думите на лекарят.
- Съжалявам, синко. Все пак успяхме да спасим детето. Имаш си сестра, ако това ще те успокои. Ще отида да намеря баща ти, за да му кажа. Ти не мърдай от тук, става ли?
Дру кимна машинално. И да искаше, не можеше да мръдне. Не можеше да диша.
Лекарят претърси цялата болница, но не намери Джеймс. Намериха тялото на Джеймс няколко дни по-късно, захвърлено в гората.
На Дру се падаше тежката задача да отгледа малката си сестра. Кръсти я Илматар, защото знаеше, че така искаха родителите му. Грижеше се за нея, обичаше я.
Магдален бе последния човек, който знаеше за проклятието. Сега то тегнеше над Ил и Дру.
Осемнадесет години по-късно
- Честит рожден ден, сестричке. – Дру целуна сестра си по бузата. – Как се чувстваш след като вече си пълнолетна?
Ил се засмя.
- Все същата, Дру... все същата.
Илматар беше станала красиво младо момиче. Имаше къдравата коса на майка си и дълбоките очи на баща си.
- Ще ми се мама и татко да бяха сега с нас.
- Знам, Ил, на мен също. Важното е, че имаме един друг. Обичам те, сестричке.
- И аз те обичам, Дру. – тя го прегърна – Обещаваш ли, че винаги ще ми помагаш и ще си до мен когато имам нужда?
- Обещавам. Винаги. А сега трябва да отида да взема някои неща за довечера. Умната, хлапе.
Дру й намигна и излезе. Тогава Ил не го знаеше, но това бе последния път, в който видя брат си. Вече почти девет години полицията идриваше Дру и не бе намерено нищо за него.
Две години по-късно
- Ил, би ли намалила музиката? Опитвам се да уча!
- Извинявай, Мая.
- Момичета, аз излизам. Имам среща с най-готиния тип, който някога сте виждали.
- Успех, Надин. Да те чакаме ли по някое време през нощта, или си планирала да го караш малко по-така?
- Не знам, ще видим.
Момичето прегърна двете си съквартирантки и злезе. Повече не се прибра.
Мая беше на училище когато полицията дойде да разпита Ил на следващия ден. Бяха намерили тялото на Надин обезобразено и хвърлено в контейнер за боклук. Ил беше стъписана.
Вечерта Илматар чакаше Мая да се прибере, но тя не се прибра. Бяха минали повече от 36 часа откакто Ил не беше спала в очакване ключалката да изщрака и Мая да влезе. Най-накрая това се случи. Мая влезе в апартамента бледа и разтреперана. Седна до Ил, прегърна я и зарида.
Седмица по-късно и Мая изчезна. Полицията обвини Ил за случилото се. Обвиниха я за изчезването на брат й, обвиниха я за убийството на Надин и за изчезването на Мая. Преследваха я, следяха всяко нейно движение и само търсеха повод да я арестуват. Ил се принуди да замине.
Взе със себе си парите, които Дру й беше оставил, както и всички спестявания на Мая и Надин и замина. Остави всичките си вещи в онзи апартамент, където никога повече нямаше да се върне. Пътуваше от град в град, без определена посока.
Две години след злощастните събития, Илматар пристигна в Хелзинки. Бързо си намери малко апартаментче точно до пристанището, остави няколкото дрехи, които носеше там и излезе да се разходи.
Помота се и попадна на малко квартално заведение. Виждаше й се доста пропаднало, но нямаше възможност да си позволи нещо по-изискано. Тя влезе, огледа заведението недоверчиво и седна на бара, където имаше компания от няколко младежи.
Бармана се спря пред нея и недоволно я попита какво ще иска. Тя поръча голяма водка. Бармана й сипа, тя я изпи на екс и поиска още една.
- А кой ще ги плаща, маце? Така, като те гледам, нямаш пари и тази водка да платиш. Но от друга страна си сладка... може да платиш и в натура.
Ил побесня. Сви ръката си в юмрук и се приготви да удари бармана, когато някой хвърли на бара до нея пари.
- Аз плащам, остави момичето на мира.
- Добре, Енд. Но от нея няма да видиш пари, от мене да знаеш! Усещам ги тези неща!
- Заминавай да си обслужваш клиентите!
Бармана се изкикоти и отиде на другия край на бара.
Ил отпусна ръката си. Погледна странника, който беше платил водките й. Той й се усмихна.
- Благодаря, но няма нужда. Имам достатъчно пари.
- Знам. Искам да те почерпя, ако не възразяваш. Казвам се Ендаймиън.
Тя го изгледа изпитателно.
- Илматар.
Няколко часа и доста изпит алкохол по-късно, Ил се беше сгушила в прегръдките на Енд. Двамата бяха разбрали доста неща един за друг и необяснимо защо изпитваха желание да са заедно.
- Какво ще кажеш да се махнем от “Гарванът”, а?
- Така се казвало значи! Ами.. апартамента ми е на няколко преки от тук. Стига да не объркам пътя.
Двамата се разсмяха.
- Ил, не искам да се натрапвам.
- Абе глупости! Ти къде живееш, между другото?
Ендаймиън се замисли за момент. Беше в Хелзинки от няколко седмици и все още не си беше намерил жилище.
- Аз... не съм си намерил жилище.
Ил го погледна.
- Ама ти сериозно ли?
- Абсолютно – той се разсмя.
Тя прокара пръсти през косата му, спря ръката си на врата му и леко го дръпна към себе си. Той я погледна в очите.
- Не мисля...
- Аз пък съм на обратното мнение.
Тя го целуна.
- Сигурна ли си?
- Напълно.
Той я притисна до себе си и я целуна.
- Тогава... да вървим към твоя апартамент?
- Нашия, Енд. Делим една съдба, редно е да делим и едно жилище. Но за това утре, в момента съм доста пийнала, за да мисля за това.
Двамата станаха от сепарето и прегърнати напуснаха заведението. Докато вървяха към пристанището, и двамата ги налегнаха спомени за Изгубеното.
- Ще ми се да отмъстя за всичкото това страдание!
- На кого, Енд? На Злото? Как ще го познаеш?
- Злото има много форми, Ил – вампири, демони, върколаци...
- И смяташ да се биеш с тях?
- Смятах и ти да се включиш, всъщност.
Междувременно бяха стигнали старата сграда.
- Стигнахме. Апартамент... – тя погледна ключа си – шестнайсе.
Двамата търгнаха нагоре по стълбите.
- Не мисля, че съм готова да се бия със Злото, Енд.
- Аз също не съм, но познавам хора, които могат да ни научат.
- Така да бъде тогава. Pacta sunt servanda. Разбрахме се.
- Pacta sunt servanda.
Апартамент 16. Ил пъхна ключа и отключи. Енд вдигна Ил, бутна вратата с гръб и влезе в малкия апартамент.
На сутринта двамата лежаха прегърнати.
- Не знам как си го намерила, но е невероятен.
- Нали?
- Абсолютно. Бих ти предложил да го купим, но не зная дали ще си съгласна.
- Смятах да се позадържа тук заради един тип... адски готин е, снощи се запознах с него в една кръчма. Защо не?
- Чудесно. – Енд се усмихна и я целуна по челото. – Исках да поговорим за това, което обсъждахме снощи. Искам да знаеш, че тази битка може да коства мн...
- Много усилия, ще изисква жертви. Повярвай, дала съм достатъчно близки хора като жертви. В момента всичко, което имам си ти. Няма да те оставя да умреш толкова лесно.
- Значи водим битката, за да имаме един друг?
- За да имаме един друг. Единственото нещо, което ни остана.
20.01.2007
Replica
Inspired by the Official Bulgarian Sonata Arctica Forum RPG
Title by AZA ('бичам тЪ като говориш такива хубави работи, ей! :))
Comments