Тя беше на шест, когато един слънчев съботен следобед се разхождаше с баба и дядо и се заглеждаше по всяка порцеланова кукла на витрините с играчки. Всеки път тя молеше баба си да й купи порцеланова кукла, но баба й й казваше, че е малка, за да има толкова чупливо и скъпо нещо. Тогава момиченцето в късата рокля с цвят шампанско и подхождащи дантелени ръкавици си пожела да се превърне в красива порцеланова кукла. Искаше да има гладката им кожа, големите изразителни очи, червените устни, които никога не губеха цвета си, перфектно подредените букли, които никога не искаха да бъдат разресвани и правени наново, невероятните рокли в различни нюанси на бежово, розово, синьо, зелено и червено, които никога не се мачкаха...
На следващата сутрин тя се събуди в розова кутия насред магазин за играчки. Погледна право пред себе си – намираше се в най-скъпия магазин за играчки в града, на центъра. Виждаше как хората минават покрай витрината и се спират, за да се порадват на прекрасната кукла. Тя видя бледото си отражение във витрината - кожата й беше порцеланова, гладка и лъскава, очите й бяха огромни, изразителни и зелени, устните й бяха пълни и червени, косата й, както тя винаги си беше мечтала, на букли, а роклята й беше най-красивото нещо, което тя беше виждала.
Няколко дни по-късно, млада дама се спря на витрината и, както всички останали, се загледа в нея. После влезе и я купи. След час, куклата се озова извън града, в малко имение. Тя предполагаше, че е красива и че ще изпъква в скромната всекидневна, където я сложиха. И се оказа права... всеки път, когато някой идваше на гости не пропускаше да отбележи колко красива е куклата и да предложи да я купи. Но винаги предложенията бяха отказвани.
Когато дамата почина от старост, тя все още седеше в кутията си, на камината. Наследниците й я продадоха на антикварния магазин за нечувана сума и тя се озова отново на витрината.
Порцелановите кукли вече бяха голяма рядкост и изключително ценни, поради тази причина. Сега куклите се правеха от пластмаса - материал, който беше по-лек от порцелана, по-евтин и значително по-трудно чуплив. Но пластмасовите кукли бяха фалшиви - престорени лица, застинали в зъбати усмивки, огромни очи с нарисувани бели точки, за да имитират блясъка на слънцето, найлонови коси, които само за времето, докато куклата беше на витрината изглеждаха сякаш не са ресани с години, разголени рокли, в които липсваше пищност и приличие... но никой не купуваше порцелановата кукла.
Една сутрин, много преди продавачът да отвори и малко след разсъмване, младо момче с очила се спря пред витрината и се загледа в куклата. Погледът му я пронизваше и я караше да се чуства странно. Той я гледаше и накланяше глава ту на една страна, ту на друга. После погледна часовника си, изкара цигара и я изпуши. Стоя пред витрината докато продавачът не дойде, за да отвори магазина. Двамата си размениха няколко думи, после младежа влезе и я купи. Оказа се, че момчето колекционира порцеланови кукли, а тя била последната произведена. Той плати за нея невероятна сума пари и с гордост я отнесе у дома.
Там, тя се запозна с другите порцеланови кукли, всички в кутиите си и поставени на стабилна повърхност.
Всяка вечер той я взимаше от малката масичка в дневната и я пренасяше на нощното си шкафче. Слагаше я права, с лице към него и я гледаше докато съня не надделееше. После тя го гледаше как спи и знаеше, че ако беше човек, щеше да се разплаче. Влюбваше се... порцелановото й лице не се променяше, нито косата, нито роклята й, но тя чувстваше, че е променена завинаги. Спомняше си онзи следобед когато мъжа се прибра, грабна кутията и я прегърна, а после й прошепна “Обичам те.“
Годините минаваха, той остаряваше и все по рядко се сещаше за порцелановата си любима. Намери си жена от плът и кръв, влюби се в нея и спря да повтаря на куклата, че я обича, спря дори да я гледа. Тя имаше чувството, че ако сега лицето й не се напука, ще живее вечно... или поне докато някой по невнимание не я строшеше...
Жена му го напусна две години по-късно. Каза му, че най-красивата му порцеланова кукла постоянно я гледала с обвинителен поглед и не можела да издържа повече. Никога не му се обади повече. Той прекарваше дните си у дома, мислеше за нея, крещеше името й през нощите, когато кошмарите го спохождаха. Сърцето му беше разбито...
Една сутрин той се събуди и видя порцелановото й лице пред своето - очите й бяха пълни с любов, а устните й сякаш се усмихваха. Тогава той се сети за жена си и се ядоса на куклата. Сложи я в тъмния ъгъл в кухнята, за да не я гледа, но тя сякаш привличаше погледа му. Тогава той я взе и излезе на двора.
Отвори кутията й и я изкара от там. Погледна я право в очите, както когато я видя за първи път преди години на онази витрина. Целуна порцелановите й устни и я пусна.
Тя полетя. Целувката му още гореше на устните й. И тогава усети под себе си твърдите плочи и чу звук от счупен порцелан...
05.02.2008
...за първи път откакто седнах пред празния лист хартия с химикал в ръка и идеи в главата си, ще си позволя да тълкувам това, което съм написала. Нека разделим жените на две основни категории - порцеланови и пластмасови кукли. Разбира се, има и порцеланови кукли с примеси на пластмаса, както и пластмасови с порцеланови примеси... но нека се ограничим до порцелан и пластмаса.
Порцелана е изключително красив, независимо дали естествен или нарисуван, но изключително крехък.
Пластмасата е грозна когато не е нарисувана или поне тонирана, но пък изглежда толкова привлекателно с хилядите бои, служещи за сенки, червило, руж и други. Пластмасата е гъвкав материал - може да бъде изливана във всевъзможни форми, може да бъде стискана, дъвкана, настъпвана, ритана, подхвърляна, разтягана и други...
Колко от вас са гледали порцелановите кукли и са им се възхищавали, дори да не са били чак толкова красиви?
Колко от вас са имали пластмасова кукла, а са искали порцеланова, но никога не са си намирали...
Кое ви харесва повече - разтегливата, фалшива, тонирана пласмаса, която е способна да се прегъне както е угодно или твърдия порцелан, който е себе си и постоянно е изпускан или бутан, в резултат на което се е трошил? Разбира се, една вече строшена порцеланова кукла не е красива, но винаги се намира някой, който да събере парченцата до последното и умело да ги залепи обратно, без да си личи къде е била счупена...
По-лесно е да подържаш пластмасова кукла - слагаш я във витрината и не се притесняваш ако утре я бутнеш...
Но дали понякога по-трудното не е по-добро?
Comments