Пълната луна отново изгряваше. Момиче на не повече от двадесет години гледаше през прозореца към луната и предвкусваше сладката болка на Превръщането. Вратата зад нея се отвори и в тъмната стая влезе мрачна мъжка фигура. Застана зад нея. Момичето вдигна ръката си и преплете пръсти в неговата.
- Готова ли си? – попита я той.
- Не повече от колкото съм готова всяко пълнолуние от четири години насам.
Ниа извърна поглед от луната и го погледна. Очите на Туомас пробляснаха свирепо и по лицето му се разля усмивка. Тя се усмихна и пак се загледа към луната. Туомас запали цигара.
- Последната преди Превръщането?
Туомас само кимна.
Болка прониза Ниа. Тя стисна силно ръката на Туомас и се сгърчи. Може би ако някой можеше да я види острани би решил, че умира. Но Ниа всъщност се раждаше. Туомас изгаси цигарата и се наведе над Ниа. Изучаваше с интерес Превръщането, гледаше сякаш за първи път виждаше нещо подобно, а самия той беше свикнал с това. Беше свикнал с агонията и болката когато човешкото в него умираше и вълчото се пробуждаше. Ниа събра сили да вдигне поглед към него:
- Да живееш значи да обичаш болката...
- Болката е временна, Ниа.
Горчива усмивка се появи на лицето й, а после всяко мускулче на тялото й се отпусна. Кожата й пребледня и изведнъж Ниа заприлича на мъртвец. Лежеше там, бездиханна, студена и бледа... просто лежеше...
Туомас пусна ръката й. Заключи вратата и докато се връщаше към мястото, където беше Ниа усети познатата болка. Усмихна се и се помисли „Започва се...”
Туомас падна на колене. Сгърчи се. Минути по-късно и неговото тяло падна до това на Ниа. Двамата лежаха – студени, безразлични към света около тях, празните им стъклени погледи се рееха някъде навън, вероятно в луната.
***
Съвзеха се след десетина минути. Туомас примигна няколко пъти срещу лунната светлина и очите му придобиха жълтеникав цвят и свиреп вид.
- Ниа...
Тя обърна лице към Туомас. Ухили се и челюстта й се издължи. Заприлича на муцуна. Очите й придобиха същия свиреп вид като тези на Туомас. Тя усети как ръцете и краката й се превръщат в лапи. Погледна към мъжа до себе си и видя същото да се случва и с него.
- Туомас... време е.
За всеки нормален човек думите, които те си разменяха биха звучали по-скоро като тих вой на някой самотен вълк. Но те бяха именно това – деца на нощта, жертви на луната и Преродени.
Двамата скочиха на крака и бързо намериха пътя навън от къщата. Озоваха се в необятна гора. Тук-там под дърветата имаше някоя друга полянка, осветена от луната. Двамата се спогледаха. Вдигнаха муцуни нагоре, към небето, към тяхното проклятие и тяхната съдба и извиха.
Отнякъде им отговориха още няколко воя и след няколко секунди от сенките дойдоха и още Преродени. Всеки от тях беше в различна окраска – Ниа беше единствения черен вълк сред тях, Туомас пък беше единствения бял. Първите, които се отзоваха на воя на Преродените бяха един вълк с ръждива окраска и вълк със сивкава такава.
Ниа погледна Туомас. И двамата знаеха. Време беше. Нощта на Вълка. Нощта на Преродените. Тяхната нощ. Сега или никога. Ниа изви още веднъж срещу луната и поведе двата вълка някъде из гората. Туомас изчака още вълци и пое със своята глутница.
Преродените властваха тази вечер. Луната ги изтощаваше, но и им даваше сили. Караше ги да страдат, но и да са щастливи. Караше ги да обичат, но и да мразят. Караше ги да забравят себе си, но и да знаят кои са.
***
Ниа тичаше из гората. Усещаше вятъра в козината си, пръстта и листата под лапите си... усещаше силата на луната. Знаеше, че някъде, в друга част на гората, Туомас изпитваше същото. Това бе едно от малкото неща, което ги свързваше – любовта им към луната, към Преродените, към природата. Това и силата да се подкрепят когато имаха нужда един от друг. Ниа не знаеше колко време бе тичала из гората, но когато за пореден път изви глава нагоре, към луната, видя, че небето беше започнало да изсветлява. Знаеше, че е време да се прибира.
***
Туомас се беше прибрал отдавна. Чудеше се къде е Ниа. Не беше типично за нея да се бави. Той обикаляше нервно в кръг. Усети миризмата на Ниа и тръгна нататък. Бялата му козина просветваше на сребристата лунна светлина и Туомас приличаше на призрак, който вървеше към сенките, само, за да се изгуби в тях. Вървеше към Ниа.
Намери я паднала на пода, ранена.
- Можеш ли да излекуваш болката като изречеш името ми? – беше започнала да възвръща част от човешкото в себе си и протегна получовешката си ръка към Туомас.
Той погледна раната й. Дълбока и... вероятно смъртоносна. Туомас изви болезнено, после сведе муцуна до ухото на Ниа и заскимтя, сякаш й шепнеше:
- Ще съм там, дори когато кървиш. В Нощта на Вълка. Виж луната, виж звездите... в Нощта на Вълка. Те са наши, Ниа. Няма да те оставя.
***
Часове по-късно Ниа се съвзе. Спомняше си ясно, че я бяха ранили. Смъртоносно. Но Туомас се беше погрижил за нея. Тя стана от леглото. Видя Туомас да седи на същото място, където го видя за последно преди двамата да запрепускат из гората – опрян на облегалката на стола, загледан някъде навън.
- В този щур свят ти доказа, че си мой. Доказа, че мога да разчитам на теб.
- Ще съм там, дори когато кървиш Ниа. В Нощта на Вълка. Винаги.
Replica
Inspired by Sinner's Night Of The Wolf
Туомас, благодаря, че ме търпиш. Обичам те, да ти се не знае и песа! :D
In English
Comments