Карла седна пред пияното. Огледа хората пред нея и погледа й спря на младия мъж. Той й се усмихна и тя отвърна едва забележимо. После дългите и фини пръсти се плъзнаха по клавишите и засвириха красива мелодия. Карла затвори очи и изпя почти шепнешком: „Има човек на този свят, който никога не се е усмихвал. Може да знаете трагедията му в по-късните години наизуст. В началото бяха майка, баща и дете – обезпокоено тихо малко момче, чиито живот те бяха на път да съсипят. От този ден на сетне, познат ни както баща си – Кейлъб.”
Мъжът затвори очи. Сети се за разговор, който бе водил преди години с майка си. Замисли се, че тогава едва ли е разбрал нещо, но сега... не беше напълно, но разбираше поне част. После се сети за баща си. Единствения път когато го чу да се извинява на някого... сети се как той извръщаше глава всеки път щом нещо не бе наред. Спомни си думите, които последно чу от него преди да почине – „И всичко това са думи, които не са предназначени да те нарянат, просто да те убият, мой глупав сине!” После си спомни как се усмихваше скришом докато спускаха тялото на баща му в гроба. Майка му му каза през сълзи, че един човек понякога е от значение.
Карла продължаваше нежната си мелодия докато разказваше по-нататък историята. „Всички решения, изглежда, били единствено проблеми под прикритие... лепели се на пиянското му лице и той се готвел да затрие още един ден.”
„Помни, синко, в края на всеки тунел има мъничка светлинка.” Тези думи майка му му бе казала с надеждата, че всичко ще е наред един ден. Няколко дни по-късно я чу да говори по телефона с някого и му каза „ Той може да изпълни всяка своя мечта... щастлива съм докато той не е.” Тогава той си помечта. Позволи си да прекара един следобед навън, на пейката пред къщата, мечтаейки как един ден майка му ще е мъртва.
„Той излезе, игра с гръмотевиците и после застана под онова ябълково дърво, където змията дебнеше и го остави да се храни с напразните надежди...”
„Някак... изгубих още един път към дома...” Спомни си деня, когато излезе с лодката в езерото. Представи си, че по средата има огромно чудовище и започна да гребе към него. Постепенно, докато детските му ръчички едва успяваха да удържат греблата, той се замисли, че чудовището всъщност е майка му. Звяр, грешница, права за много малко неща. Замисли се, че именно миналото го е заслепявало до сега да види как сам превръща болката в начин на живот.
Върна се тук и сега.
„Той бе просто портрет на човек, който майка му нарисува, за да мрази вечно...”
Спомни си онзи ден, когато разбра, че всичко е игра и че майка му е искала всички да играят до край. Той не можа да понесе още болка от миналото и усети как гняв се натрупа в него. Отвъд планините, под морето, ако трябва и с волята, с цялата вселена, той щеше да се бие. Всичко около него потъна в мрак. Останаха само бледите очертания на няколкото души, останали да послушат Карла. Той огледа стаята и видя меча на стената.
С няколко бързи крачки стигна до него и го взе. Усети студения метал в ръката си и за минути всички лежаха мъртви на земята. Той бе целия в кръв, но не го интересуваше.
- Когато нищо не мърда, всичко е толкова спокойно... – той се обърна към опръсканото с кръв лакирано в бяло пияно и видя Карла. Тя бе застинала на мястото си, ръцете й все още на клавишите. Лицето й бе мъртвешки бяло, а стъклените й очи гледаха в тези на мъжа. – Карла, любима моя... не съм ли ти казвал никога да не пееш тази песен?
Той замахна с меча и го спря на сантиметри от врата й. Тя изпищя и се разплака.
- Защо?
- ...изсушените цветя са толкова красиви. Това важи за всички неща – независимо живи или мъртви. Това необходимо зло няма сърце, Карла.
Той замахна отново. Кръв опръска белите и черни клавиши и стената отзад.
- Защото това е моята история... аз съм Кейлъб.
„Цветя и хора – той ще прегърне сега. Цената, която трябва да плати служейки на своя който-и-да-е-бог...”
Тя затвори пияното и тръгна към него. Усмихваше му се. Той й подаде ръка и двамата излязоха от стаята.
- Последните думи, които изпя бяха много правилни. – той посегна съм врата й и преди тя да усети какво става, той вече я душеше. – Жалко, че няма да има на кой да ги предадеш.
Тя гледаше уплашено в очите му.
- Кой... си... ти?
- Аз към Кейлъб. Това е цената, която трябва да платя служейки на своя който-и-да-е-бог...
12.07.2007
Replica
Comments