Влязох в тъмния празен апартамент. Исках да ми е добре. Исках да се усмихвам. Исках да не мисля за всичко, което ми тежи от няколко седмици насам, но не се получи. Сълзите надделяха.
Започнах да се свличам по стената. Струваше ми се, че се свличах цяла вечност докато Тони пееше Good enough is good enough. После се озовах свита на пода, неспособна да спра сълзите. Стоях така, като изритано в студен зимен ден малко коте, и плачех. Не знам колко време. Може би около пет минути. Или може би Unia се извъртя и отново стигнах до Good enough is good enough.
Задушавах се. Спомних си за нещо, което бях написала преди време... Suffocating… там по същия начин героинята се задушаваше и единствено нейния любим можеше да я спаси от сигурна смърт. Опитах се да си дам надежда, че той може да ме спаси, да ми даде въздух отново.
Казват, че надеждата умира последна... нима всичко в мен вече е мъртво, щом и тя умря? Нима той успя за по-малко от година да ми даде сили да живея и едновременно с това да ме убие?
Как го направи? Как успя да си едновременно толкова добър и толкова жесток? Знаеш ли, иска ми се да вярвам, че ще прочетеш това. Иска ми се да вярвам, че ще дойдеш и ще кажеш думите, които мечтая да чуя от толкова време. Опитвам се да вярвам, но ми е все по-трудно. Опитвам се да си обясня какво всъщност искаш ти и какво се крие зад думите ти... и не успявам.
Твърде дълго държах чувствата в мен. Твърде дълго се измъчвах. Чувствам, че трябва да ги пусна да се излеят - да те удавят или да прелеят заедно с твоите, не знам... ти ще ми кажеш.
Искрено се надявам да приемеш всичко, което имам да ти кажа без... скандали и цупене. Искам, ако не друго, то поне да запазим това, което сме изградили до тук. Държа прекалено много на теб, за да те оставя да си тръгнеш заради чувствата ми. Забрави ги ако трябва, но не оставяй приятелството да умре. Моля те... остави ми поне това.
Започнах да се свличам по стената. Струваше ми се, че се свличах цяла вечност докато Тони пееше Good enough is good enough. После се озовах свита на пода, неспособна да спра сълзите. Стоях така, като изритано в студен зимен ден малко коте, и плачех. Не знам колко време. Може би около пет минути. Или може би Unia се извъртя и отново стигнах до Good enough is good enough.
Задушавах се. Спомних си за нещо, което бях написала преди време... Suffocating… там по същия начин героинята се задушаваше и единствено нейния любим можеше да я спаси от сигурна смърт. Опитах се да си дам надежда, че той може да ме спаси, да ми даде въздух отново.
Казват, че надеждата умира последна... нима всичко в мен вече е мъртво, щом и тя умря? Нима той успя за по-малко от година да ми даде сили да живея и едновременно с това да ме убие?
Как го направи? Как успя да си едновременно толкова добър и толкова жесток? Знаеш ли, иска ми се да вярвам, че ще прочетеш това. Иска ми се да вярвам, че ще дойдеш и ще кажеш думите, които мечтая да чуя от толкова време. Опитвам се да вярвам, но ми е все по-трудно. Опитвам се да си обясня какво всъщност искаш ти и какво се крие зад думите ти... и не успявам.
Твърде дълго държах чувствата в мен. Твърде дълго се измъчвах. Чувствам, че трябва да ги пусна да се излеят - да те удавят или да прелеят заедно с твоите, не знам... ти ще ми кажеш.
Искрено се надявам да приемеш всичко, което имам да ти кажа без... скандали и цупене. Искам, ако не друго, то поне да запазим това, което сме изградили до тук. Държа прекалено много на теб, за да те оставя да си тръгнеш заради чувствата ми. Забрави ги ако трябва, но не оставяй приятелството да умре. Моля те... остави ми поне това.
Обичам те.
29.05.2007
Replica
Comments