Тринадесет века българската държава и българския народ са оцеляли благодарение на своите език, култура и войска. Тринадесет века войни са разкъсвали нашата земя, още от стъпването ни на Балканите е трябвало да защитаваме постигнатото и увеличаваме спечеленото сомо по един начин – войната! Нито дипломацията, нито съюзниците ни са ни донесли толкова, колкото сме спечелили благодарение на собствената си пролята кръв. Ние, българите, през вековете бяхме превърнали войната в средство за препитание, за нас хроникьорите писаха: “Това е народът, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение...”. По никакъв начин не можем да пренебрегнем гордостта и благородството на българския народ, на неговата сила и непоколебима вяра, вяра в единственото нещо, което не ни е предавало през вековете – оръжието, любовта към войната. Неслучайно българите сме един от малкото народи, които тръгват с песен на война. Дори по време на турското робство, когато народът ни е подложен на един културен и физически геноцид от едно по-долно общество, каквото е мюсюлманското, в частност – турското, победило ни единствено благодарение на барута и предателство. Не трябва да забравяме факти, че през всичките години на робство нито за миг българите не са били пленени духом, петстотин години вдигане на въстания с нечистият род. Не трябва да забравяме, че по данни, най-малко 80 милиона българи , само мъже, са били избити или взети за еничари. Не трябва да забравяме!!!
По време на това обезкървяване на нацията, ние нито веднъж не сме свели глава пред башибозука, напротив. Не бива да забравяме стотиците хиляди руски, румънски и финландски войни, както и всички останали, включили се в борбата за освобождение на Отечеството. Не бива да забравяме начина, по който сдържахме окървавената си ръка и не извършихме същите зверства, на които бяхме подложени. Да, ние първо се разправихме с яловите си съседи – Гърция, Румъния, Сърбия, преди да припомним на немския мюсюлманин в Одрин кой е, и кой е бил господар по тия земи. Не бива да забравяме подвига на екипажа на “Дръзки”, нито пък саможертвата на Списаревски. Но ето, че за наш срам дойде денят, в който ние го забравихме. Забравихме всяка жертва, всяко име, ден в който Васил Списаревки е просто нечие име – никой, а същите тези наши съседи са идоли и примери за подръжание. Ден, в който слушам отново турчин да ругае в земята ми и да управлява делата ми. Ден, в който паметниците на тези, които се бориха против това се рушат и медни букви се крадат. Ден, в който можем да загубим войната. И всички жертви и скръб, и пролятата кръв да останат без смисъл, без име на счупен и издраскан бюст, на паметник на незнаен войник.
Ние не бива да допускаме това...
Срамът би ни убил!
Написано от Радо
upped by Replica
Comments