Спомни си онези нощи... последните, прекарани с него. Онези нощи, когато той спеше кротко в прегръдките й, а тя охраняваше съня му. Страховете, някъде дълбоко в нея, се размърдаха. „Ако не го видиш никога повече? Ако не успееш да му го кажеш? Ако той ти се изсмее?”
Тя вдигна поглед към изгряващото слънце. За миг й се прииска той да беше тук, до нея. После желанието се изпари и на негово място се настаниха сълзите и отчаянието.
- Няма нищо добро в тази утрин. – тя извърна глава. – Защо трябваше да става така? Уморена съм, не мога повече... нямам сили...
Спомени нахлуха в съзнанието й. Сякаш се състезаваха кой ще я накара да страда повече. И всичките до един бяха с него. Изведнъж всичко замря... тънък глас дълбоко в нея зашепна: „Намери топло сърце. Сърце, което да те приеме. Довери се на желанията си. Остави го да намери подслон под твоето дърво. Остави го да остане тук. Винаги е харесвал това място. Остави се да му принадлежиш. Остави това място да му принадлежи.”
- Един ден... в момент, когато всичко се разпадаше като снежинка на дланта ми, ти ми подари сърцето си и открадна моето. Но дали сърцето ти е мое? Дали някога ще имам силата да ти кажа колко те обичам... дали ти ще имаш силата да ми отвърнеш?
26.05.2007
Replica
Comments