Тя стоеше на автогарата. Ревът на моторите изпълваше съзнанието й. Бензиновите изпарения пълнеха ноздрите й.
Хората слизаха и се качваха на автобусите, целуваха се за сбогом или за добре дошли, прегръщаха се и тръгваха надолу по пътеката, между автобусите, покрай нея, към някое топло кафе.
Спомни си как преди време с радост отиваше на автогарата, миризмата на бензин я изпълваше с щастие, а ревът на автобусния двигател й даваше надежда, че този път няма да е напразно. Спомни си как всеки път когато слизаше в друг град имаше кого да прегърне и как се връщаше със сълзи на очи, отново сама. Тя търсеше домът си от години – търсеше онова място, където можеше да се скрие от целия свят, да бъде самата себе си, без маски, да се смее, да обича. И всеки път беше едно и също. Човекът срещу нея й се усмихваше и й даваше надежди, че този път ще си струва, че това е домът й, че ще я скрие, и всеки път имаше онзи фатален “последен път” когато домът беше там, но беше студен и чужд към нея. И тя си тръгваше наранена и кървяща.
Запозна се с него преди година. Не търсеше нищо повече от приятелство от него, но с течение на времето той успя да намери пътя до сърцето й и сам да й предложи това, което тя търсеше. Но и сега страха беше там, някъде дълбоко в нея. Страхуваше се, че ще го изгуби, както губеше всички други преди това. Страхуваше се, че е прекалено хубаво, за да е истина. Страхуваше се.
Затова нито веднъж не отиде на автогарата, за да си купи билет и да избяга в прежръдките му. Винаги отиваше там, за да го посрещне, да го прегърне и да усети как се губи в него, как става невидима за света.
Колоните запращяха и монотонен глас обяви перона, номера на автобуса, от кой град идва и в колко пристига и тя се усмихна неволно. Той беше на него.
Видя автобуса да се показва бавно зад завоя и чувство на топлина я изпълни.
Приближаваше.
Тя го потърси с поглед – ето го, усмихваше й се. Тя се усмихна също.
Автобусът спря и тя тръгна към него с бавни крачки. Вратите се отвориха и хората заслизаха, търсейки посрещачите си с очи.
Той слезе от автобуса, усмихна се и я прегърна. Студена тръпка пробяга по гърба му.
- Да вървим у дома.
- Аз съм у дома.
Тя му се усмихна и двамата тръгнаха без посока, прегърнати.
02.11.2008
Replica
In English
Хората слизаха и се качваха на автобусите, целуваха се за сбогом или за добре дошли, прегръщаха се и тръгваха надолу по пътеката, между автобусите, покрай нея, към някое топло кафе.
Спомни си как преди време с радост отиваше на автогарата, миризмата на бензин я изпълваше с щастие, а ревът на автобусния двигател й даваше надежда, че този път няма да е напразно. Спомни си как всеки път когато слизаше в друг град имаше кого да прегърне и как се връщаше със сълзи на очи, отново сама. Тя търсеше домът си от години – търсеше онова място, където можеше да се скрие от целия свят, да бъде самата себе си, без маски, да се смее, да обича. И всеки път беше едно и също. Човекът срещу нея й се усмихваше и й даваше надежди, че този път ще си струва, че това е домът й, че ще я скрие, и всеки път имаше онзи фатален “последен път” когато домът беше там, но беше студен и чужд към нея. И тя си тръгваше наранена и кървяща.
Запозна се с него преди година. Не търсеше нищо повече от приятелство от него, но с течение на времето той успя да намери пътя до сърцето й и сам да й предложи това, което тя търсеше. Но и сега страха беше там, някъде дълбоко в нея. Страхуваше се, че ще го изгуби, както губеше всички други преди това. Страхуваше се, че е прекалено хубаво, за да е истина. Страхуваше се.
Затова нито веднъж не отиде на автогарата, за да си купи билет и да избяга в прежръдките му. Винаги отиваше там, за да го посрещне, да го прегърне и да усети как се губи в него, как става невидима за света.
Колоните запращяха и монотонен глас обяви перона, номера на автобуса, от кой град идва и в колко пристига и тя се усмихна неволно. Той беше на него.
Видя автобуса да се показва бавно зад завоя и чувство на топлина я изпълни.
Приближаваше.
Тя го потърси с поглед – ето го, усмихваше й се. Тя се усмихна също.
Автобусът спря и тя тръгна към него с бавни крачки. Вратите се отвориха и хората заслизаха, търсейки посрещачите си с очи.
Той слезе от автобуса, усмихна се и я прегърна. Студена тръпка пробяга по гърба му.
- Да вървим у дома.
- Аз съм у дома.
Тя му се усмихна и двамата тръгнаха без посока, прегърнати.
02.11.2008
Replica
In English
Comments