Хазард е малко градче в Небраска, а населението му е не повече от 80 души. Всички разбраха буквално за минути, че идваме от съседно градче и какво е станало с баща ми. Очите на всички бяха пълни с предразсъдъци.
Започнах да ходя на училище заедно с останалите двайсетина деца в града. Седях до Мери – единствения човек, който някога погледна отвъд обвивката и видя човека в мен.
Изминаха три години след първата ми среща с Мери. Почти всяка вечер излизахме на разходка до близката река и гледахме залеза. Мери обичаше да гледа залеза, а аз обичах да гледам нея. Понякога виждах колата на шерифа паркирана на пътя и усещах осъдителните му очи в тила си. Всички казваха, че нищо добро няма да излезе от приятелството ми с Мери.
Спомням си как един ден лежахме на тревата, под шарената сянка на дърветата и си мечтаехме как някой ден ще си направим лодка и ще отплаваме надолу по реката, за да избягаме от Хазард. После Мери се усмихна и ме целуна по бузата.
Никой не разбра какво изпитвах към Мери. Никой не се интересуваше докато един ден Мери изчезна.
Тя дойде на предния ден у дома и ме попита искам ли да отидем на разходка. Знаеше, че скоро бях прекарал настинка. Отказах. Тя предложи да остане при мен да ми прави компания, но отказах отново. Спомням си, че тя взе един от шаловете ми от закачалката и го уви около врата си. Каза ми, че отива да се поразходи покрай реката, а шала щял да я кара да се чувства сякаш аз съм до нея.
На следващата сутрин някой почука на вратата. Отворих и видях срещу мен значката на шерифа. Каза ми, че Мери не се е прибирала откакто я видяли да влиза в къщата ми. После ме арестува и ме отведе. Видях хората от Хазард да шушукат, а погледите им бяха пълни с тревога и обвинение.
Седях в участъка и слушах обвиненията на шерифа. После един от помощниците му влезе и съобщи, че са намерили Мери мъртва в реката. Удушена с моя шал.
Спомням си, че си разплаках и че шерифът ме удари. Помня, че ме влачиха пред целия град до колата и ме качиха вътре насила.
Озовахме се на моста над реката. Там, където тялото на Мери изплувало тази сутрин. Шерифът не спираше да ме ругае и удря, а аз не спирах да плача. Паднах на колене. Промуших глава през решетките и се вгледах надолу в реката. Видях лицето на Мери, усмивката й...
Почувствах куршума да пронизва гърдите ми. Погледнах за последен път надолу, към моята Мери... кой те уби?
21.05.2008
Replica
Comments