A Diary of Dreams...

1980. Шести юни. 20:58 часа. Магдален лежеше в болничното легло. Всеки момент второто й дете щеше да се роди. Джеймс седеше до леглото на жена си, сложил ръка на рамото на Дру – първото им дете. - Татко, мама ще се оправи ли? Джеймс не отговори. Магдален бе идвала в съзнание само веднъж за последните няколко дни и лекарите бяха силно обезпокоени както за нейното здраве, така и за това на плода. “Заклевам те, теб и целия ти род! Дано никога не намерите покой както на Земята, така и на Небето! Заклевам те, теб и целия ти род, да губите всичко, що ви е най-скъпо!” Момичето беше прегърнало малката златна статуетка и гледаше уплашено възрастната жена пред себе си. Жената каза няколко думи на език, който детето не разпозна, после изчезна в облаче от сивкав дим. Детето се стъписа, после побягна. Дру седеше на неудобните столове в чакалнята и клатеше крачката си. До него, Джеймс седеше и гледаше в една точка. Стояха така вече почти два часа, а все още никой не им бе казал нищо. Г

- Някога обичал ли си? - Много пъти. Дори в момента обичам. - Любовта боли. - Права си, боли. Боли, защото я оставяме да боли. Той си дръпна от цигарата и издиша дима. Тя си играеше с пръстените си. Погледа й бягаше по масата и все по-често се спираше на кутията цигари. - Може ли една? – тя погледна кутията, после него в очите. - Да, разбира се. – той й подаде кутията отворена. Тя издърпа една цигара и я запали. Не беше пушила от доста години. Двамата мълчаха, загледани някъде из заведението, пушейки. Изгасиха цигарите си почти едновременно и си размениха усмивки. - Разходи се с мен. – той я хвана за ръката. Тя го погледна недоверчиво, но все пак взе палтото си и тръгна с него. Нощта беше студена и дъждовна. - Мразя го това време, баси! - Какво му е? Невероятно е! – тя разпери ръце и се завъртя. - Мразя да вали. - Аз пък обожавам. - Зная. Тя го погледна, усмихна му се и го хвана за ръката. Тръгнаха надолу по улицата без посока. Просто вървяха. Един до друг, ръка за ръка

Ден 15 от месец Януари на година 2007. Събуждам се. Осъзнавам, че днес е Денят... денят, в който ще чуя една от доста скъпите ми и любими групи на живо. THE day ! Ставам. Усещам, че треперя. Вълнение. Правя си чай и се позиционирам отново пред монитора. Пускам си Скайп и полазвам будния Вълк. [08:39:25] Replica says: Ох, ох! Още 9 часа и 5 мин до Евър.. Побърквам се от нерви. Искам вече да е 18 часа, а аз да съм пред залата, заредена за концерта на Evergrey. Струва ми се нереално, че този ден дойде. Отварям сайта им. Знам сайта им почти наизуст, но все пак се затруднявам докато намеря къде са изнесени датите на участията им. Отварям. Чета. 2007-01-15 Plovdiv - Geo Milev Hall Продължава да ми се струва нереално. Отварям сайта, посветен на участието на Evergrey. От монитора ме гледат именно те. Скролвам. Уверявам се, че днес, 15.01.2007, е Денят. Усмихвам се. Поглеждам билетите на шкафа до себе си. Всичко е окей, билетите са здрави и живи. Прибирам ги. По-малко от 9 часа по-

Толкова тъга... вечер по земята... тайнствени мъгли пълзят над блатата... Отварям очи към прохладния вятър, гората мълчи, пристига луната - кръгла, бяла, златна, узряла.. бягам натам, вия сам! Широката луна пак ме влудява! Широката луна пак ме влудява! Всички хора спят... вечер по земята... аз се взирам дълго в моята любима и добра позната... Препускам към нея... по бял лунен път... тревожен и сам - едва-едва усмихнат вълк... Луната танцува, властва, лудува! Луната беснее и буйства! Лее се лунна река... на всички страни! Бягам натам, вия сам! Широката луна пак ме влудява! Широката луна пак ме влудява! Широката луна пак ме изгаря! Широката луна пак ме влудява! Широката луна пак ме изгаря! Стефан Вълдобрев - Вълк

„Не съм аз виновна, той е виновен. Не съм аз виновна, той е виновен. Не съм аз виновна, той е виновен.” Магдален гледаше отражението в огледалото. Очите й се пълнеха със сълзи, тя ги преглъщаше с мъка и си повтаряше, че не е виновна, че вината не бе в нея. Гримът й се беше разтекъл по бузите и в момента приличаше по-скоро на някакво жалко копие на Гарванът, от колкото на красивото момиче, което беше. - Не съм аз виновна, той е виновен. Не съм аз виновна, той е вино... мамка му, кой заблуждавам? Тя зарови лице в ръцете си. Пусна водата да тече, за да сподави стоновете й и се свлече по стената. Сви се почти на топче и си позволи да плаче... позволи на сълзите да отмият болката в сърцето й. Позволи им да отмият лицето му, позволи им да отмият милувките му. Магдален си припомни онази вечер – целувките му, думите му. *** Нямаше представа колко време бе прекарала плачейки. Стана, избърса остатъците от сълзи по бузите си, погледна се в огледалото и се усмихна. - Никога повече! И