Никой не обича крадците, но всяка жена мечтае за мъж, който да открадне съня ѝ. Подхвърли ми го близка приятелка. Една от онези, които минават за емоционален рентген в дните на драма и сантиментални вълнения. Кимвам позакъсняло и нагазвам в размисли.
Един такъв прекрасник, който минава за мъж, гледа като лунатик с недоизяснена диагноза и ми говори твърде мъгляво, неусетно успя да се засели в телефона, контактите и мислите ми. Докопа се до спокойния ми сън и го превърна в розова прелюдия на една съвсем неромантична лудост. Всичко си беше наред. Играем си ту на криеница, ту на настъпванка. И все се намираме измежду паузите. Аз го карам направо, без заобиколки – непрактично откровена и излишно самонадеяна. Той, уж без да иска, ми обърква компаса и представите за "направо". Спорно е, гледаме ли се или дебнем – кой пръв ще се издаде какво остава между редовете и чий ще бъде финалният почерк.
Всеки ден ритуално го разнищвам. Опитвам да гледам отстрани, сякаш цялото Той се случва на някого другиго. Няма го в ничий сюжет – мой, чужд, назаем, скроен, изчислен, поизмислен. Не проработва. Пренареждам пъзела от случки, реплики и многоточия. Но логиката не му понася, а интуицията ми издиша. Усещам се като в състезание, в което не познавам съперниците. Друга има, но подробностите просто губят отенък. Остава в списъка с нещата, които искам за себе си.
Образът му непрекъснато гравитира из съзнанието ми и не съумявам да го прогоня. Чудя се какъв е с хората, в какво вярва и какви са раните, белязали нрава му. Не го познавам такъв, какъвто е наистина. Съшивам го с цветни кончèта и си го доизмислям. Искам го, но повече искам себе си. Съхранена.
Въздух, преизпълнен с електричество и ескалираща страст, задръжките падат и устните сами се намират в тъмното. Събуждам се и вече съжалявам как сънят ми се е пропукал. Задъхана, вдишвам на пресекулки, все още пропита от емоцията на последните сцени, разиграли се пред очите ми. Макар и не наяве. Трескаво се мъча да възстановя спомена за съня – всеки порив, поглед, докосване и дъх. Въздишам и разпилявам коси обратно върху възглавницата. Него го няма.
Уикендът се задава и градът неусетно отеснява. Все по-често припознавам силуета му или долавям парфюма му. Оглеждам се неспокойно дори в театъра. Посягам към телефона си, но не звъня. Не и първа.
Събота вечер. Полунощ. Време тъкмо за сбъдване на сънища.
Розовият сън на една лунатичка
Един такъв прекрасник, който минава за мъж, гледа като лунатик с недоизяснена диагноза и ми говори твърде мъгляво, неусетно успя да се засели в телефона, контактите и мислите ми. Докопа се до спокойния ми сън и го превърна в розова прелюдия на една съвсем неромантична лудост. Всичко си беше наред. Играем си ту на криеница, ту на настъпванка. И все се намираме измежду паузите. Аз го карам направо, без заобиколки – непрактично откровена и излишно самонадеяна. Той, уж без да иска, ми обърква компаса и представите за "направо". Спорно е, гледаме ли се или дебнем – кой пръв ще се издаде какво остава между редовете и чий ще бъде финалният почерк.
Всеки ден ритуално го разнищвам. Опитвам да гледам отстрани, сякаш цялото Той се случва на някого другиго. Няма го в ничий сюжет – мой, чужд, назаем, скроен, изчислен, поизмислен. Не проработва. Пренареждам пъзела от случки, реплики и многоточия. Но логиката не му понася, а интуицията ми издиша. Усещам се като в състезание, в което не познавам съперниците. Друга има, но подробностите просто губят отенък. Остава в списъка с нещата, които искам за себе си.
Образът му непрекъснато гравитира из съзнанието ми и не съумявам да го прогоня. Чудя се какъв е с хората, в какво вярва и какви са раните, белязали нрава му. Не го познавам такъв, какъвто е наистина. Съшивам го с цветни кончèта и си го доизмислям. Искам го, но повече искам себе си. Съхранена.
Въздух, преизпълнен с електричество и ескалираща страст, задръжките падат и устните сами се намират в тъмното. Събуждам се и вече съжалявам как сънят ми се е пропукал. Задъхана, вдишвам на пресекулки, все още пропита от емоцията на последните сцени, разиграли се пред очите ми. Макар и не наяве. Трескаво се мъча да възстановя спомена за съня – всеки порив, поглед, докосване и дъх. Въздишам и разпилявам коси обратно върху възглавницата. Него го няма.
Уикендът се задава и градът неусетно отеснява. Все по-често припознавам силуета му или долавям парфюма му. Оглеждам се неспокойно дори в театъра. Посягам към телефона си, но не звъня. Не и първа.
Събота вечер. Полунощ. Време тъкмо за сбъдване на сънища.
Розовият сън на една лунатичка
Comments