Попаднах на това случайно. Едно от малкото красиви неща във фейсбук. Хареса ми ужасно много по ред (лични) причини, а понеже авторката (Antonia Doncheva, ако попаднеш тук - това не е опит да плагиатствам :) ) не е сред приятелите ми и знам, че до 2 часа няма да мога да го открия отново, реших да го постна тук.
Едно такова, ноемврийско...
Най-тъжно е, когато е студено,
а у дома не ти се връща.
Града кръстосваш, уморена
и от сърцето си събираш късчета.
С наперената си походка,
ще крачиш, ще изглеждаш хубаво –
Кой знае колко си самотна?
Кой знае колко ти е струвало?
И някак никак не ти пука
че кецовете пак пропускат,
ти знаеш, че са само временни –
и зимата, и кривите ти чувства.
Дали са релси линиите на трамвая,
със влак да те откарат до морето?
И тръгнеш ли по тях, дали накрая
ще пуснеш лятото в сърцето си?
Разбира се, че тръгваш да се връщаш.
Не може цяла вечер да скитоскваш.
Но знаеш, че за малко, в тъмното,
до себе си си се докоснала.
Едно такова, ноемврийско...
Най-тъжно е, когато е студено,
а у дома не ти се връща.
Града кръстосваш, уморена
и от сърцето си събираш късчета.
С наперената си походка,
ще крачиш, ще изглеждаш хубаво –
Кой знае колко си самотна?
Кой знае колко ти е струвало?
И някак никак не ти пука
че кецовете пак пропускат,
ти знаеш, че са само временни –
и зимата, и кривите ти чувства.
Дали са релси линиите на трамвая,
със влак да те откарат до морето?
И тръгнеш ли по тях, дали накрая
ще пуснеш лятото в сърцето си?
Разбира се, че тръгваш да се връщаш.
Не може цяла вечер да скитоскваш.
Но знаеш, че за малко, в тъмното,
до себе си си се докоснала.
Comments