A Diary of Dreams...

След кратки преговори, в крайна сметка си намерих компания, с която да посетя Зимната Буря, чийто плакат изглеждаше много обещаващо. Мястото беше клуб Фавал, часът 19:30, цената на билета беше смешните 100 крони... 17:30, част от компанията беше посрещната, а половин час по-късно всички бяха на лице. Пихме по чай... без ром, понеже компанията беше със средна възраст 15. 18:00... време да си преориентираме красивите метълски дупета към гарата, за да си хванем транспорта до Фавал... но както се оказва 5 мин. по-късно, никой не знае как да стигне до Фавал. XD Добре, че е кака Сил, дето е проверила с какво евентуално може да се стигне до там, та да се оправим поне за малко повече от половината маршрут. Хванахме си трамвайчето, като докато пътувахме безуспешно се опитвахме да намерим на картата въпросната улица и какво точно ходи до там... слезнахме на вярната спирка (добре, че е една от възловите в града, че иначе и нея щяхме да изпуснем... ужас) и се започна епичното търсене откъде да хва...

Поредната скучна вечер... отново съм зациклила пред компютъра, поради липса на друго занимание. Пише ми се, но не знам какво... не знам за какво да пиша, не знам за кого – за себе си, за поредния мъж, който се намеси в живота ми, за другите двама, които откакто са влезнали в живота и сърцето ми не са излизали от там, за така наречените си приятели, за това колко ми е трудно или пък отново за Концертът... или може би за новото начало, което поставиха Уайтснейк... нямам представа за какво... затова просто седя и пиша. Губя си времето, всъщност. След поредното гледане на For The Sake Of Revenge и поредната доза спомени от паметния 21-ви ноември 2007 осъзнах от колко отдавна не съм си пускала Sonata Arctica и то не просто за шумов фон (да, по принцип рядко слушам музика в истинския смисъл на думата, по-скоро ми трябва шумов фон, на който да работя/готвя/чистя/пера/всевъзможни други неща...), а за да слушам... да затворя очи и да се пренеса в личния ми свят, в който има място само за 6 чове...

Тя се събуди. Беше много преди разсъмване. Сълзи напираха в очите й, а сърцето й биеше лудешки. А дори не беше сутрин... Тя почувства как мъката я връхлетя... и отново не можеше да направи нищо, освен да й покаже пътя до сърцето си и да я остави там. Той седеше в ъгъла срещу леглото й и я гледаше. Искаше да легне до нея и да я прегърне, да изтрие болката от очите и душата й, но тя нямаше да го види... тя никога не го виждаше, освен когато двамата не се срещаха в сънищата й. “Побързай, не изоставай, бори се! Не изоставай и не ги оставяй да те завладеят! Трябва да излекуваш болката, която се крие в погледа ти и да прогониш онези променливи думи от съзнанието си... бори се...” Тя лежеше и гледаше празния таван над себе си. Мислеше... не знаеше за какво, но мислеше. И плачеше. Болка... Усети как съня постепенно се вмъкна в съзнанието й и му се предаде. Той направи крачка напред и светлината на уличната лампа от прозореца го освети. Още една, и още, и още, докато не стиг...

Za spálenými mosty plynové lampy zhasínám, stojím na konci cesty, jsem rybář, v Sagastyru sám. Pomalu rozum ztrácím, do snů se k tobě vracím. Jsi stejná jako já. Dotýkám se hvězdy, svá křídla znovu rozpínám. Opilý krásou zvěsti, na dosah ruky, kde tě mám? Zadržím svůj dech, když si to budeš přát. Jsi stejná jako já. Má bílá velryba uhání, je pořád krásná, míří do hlubin Laptěvů. Má bílá velryba uhání, je pořád krásná a míří do hlubin Laptěvů, tak jako já. Za spálenými mosty v hladině odráží se svatozář. Jsem otrok posedlosti, můj plamen dohořívá, vzpomínáš. Pomalu rozum ztrácím, do snů se k tobě vracím. Jsi stejná jako já. Má bílá velryba uhání, je pořád krásná, míří do hlubin Laptěvů. Má bílá velryba uhání, je pořád krásná a míří do hlubin Laptěvů, tak jako já. Má bílá velryba uhání, je pořád krásná a míří do hlubin Laptěvů. Má bílá velryba uhání, je pořád krásná a míří do hlubin Laptěvů, tak jako já. Michal Hruza 2007 Bila Velryba Bila Velryba 10.02.2008 Replica

Светлините изгаснаха. Ключа щракна два пъти, после металната решетка пред вратата се спусна и настана тишина. Тя лежеше в кутията си и гледаше тавана - небесно синьо с огромни бяло-розови пухкави облаци. “Колко подходящ десен за магазин за детски играчки! Когато аз бях дете стените бяха облепени с евтини тапети в зелено и розово, а тавана беше боядисан в бяло... колко се промени света от тогава!“ Тя беше на шест, когато един слънчев съботен следобед се разхождаше с баба и дядо и се заглеждаше по всяка порцеланова кукла на витрините с играчки. Всеки път тя молеше баба си да й купи порцеланова кукла, но баба й й казваше, че е малка, за да има толкова чупливо и скъпо нещо. Тогава момиченцето в късата рокля с цвят шампанско и подхождащи дантелени ръкавици си пожела да се превърне в красива порцеланова кукла. Искаше да има гладката им кожа, големите изразителни очи, червените устни, които никога не губеха цвета си, перфектно подредените букли, които никога не искаха да бъдат...

If I'd be so inclined to climb up beside you, would you tell me that the time just isn't right? And if I should ever find the key you hide so well, will you tell me that I can spend the night? Leaving your smell on my coat, leaving your taste on my shoulder... I still fail to understand what it is about this woman... If l could bottle up the chills that you gave me, I would keep them in a jar next to my bed. And if I should ever draw a picture of a woman, It is you that would come flowing from my pen. Leaving your clothes on my floor, making me walk out the door and, I still fail to understand what it is about this woman... Helplessly melting as I stand next to the sun and as she burns me, I am screaming loud for more. I drink every drop of liquid heat that I've become - pop me open spill me out onto the floor! Leaving your smell on my coat, leaving your taste on my shoulder... I still fail to understand... Leaving your smell on my coat, leaving your taste on my s...