Любов... нещо, за което всеки от нас копнее и се надява да получи. Нещо, което движи живота ни и ни кара да се чувстваме цели. Нещо, което даваме с надеждата да получим поне малка част от даденото. Нещото, което ни дава крила. Какво всъщност е любовта?
Извървяваме дългия път до дома само за да бъдем наранени от тези, които обичаме. Какви илюзии сме имали за този човек? Какво сме виждали в него? Собственото си отражение? Отражение, което се разпада на две...
Хората, които обичаме често намират всички седем начина да ни държат близо до тях. Толкова близо, че когато протегнат ръка да ни докоснат... Те със сигурност знаят как да посеят семената на любовта. Но могат ли... можем ли и ние самите да почувстваме нещо повече от желание?
Сами оставяме другите, хората, които обичаме, да вземат желанието ни за живот от нас. Оставяме ги да ни короноват, а после да ни убият.
"Любовта е една малка смърт между два малки живота, нищо повече." Тези думи изгарят съзнанието ми всеки път щом затворя очи. Думите, написани от един творец...
А когато всичко свърши? Тогава остава да съществуваме заради самите себе си, заради надеждата, че някой ще ни даде живот отново.
Животът ни изведнъж излиза извън контрол, извън собствения ни контрол и е подвластен на едно чувство... на една илюзия. Винаги даваме шанс на вечната любов и винаги умираме когато чуем думите "Това е краят."
Изричай думите, които искам да чуя отново и отново, но не се надявай да вярвам в тях както съм вярвала досега. Изпепеляващата и всепоглъщаща любов е единствената причина.
Нищо не е безплатно. За всеки миг щастие и чувство на цялост изпитваме безброй мигове на сълзи, отчаяние и безпомощност. Точно когато сме изгубили крилата си, когато те са били изтръгнати от нас, ние отричаме любовта и умираме. Любовта ни убива, но въпреки това ние я желаем. Даваме, а не получаваме.
Такива рани не могат да се излекуват, затова ела... ела, ела, ела...
Отричаме любовта, отричаме съществуването й, отричаме себе си, противопоставяме се на човешката природа с единствената цел да не умираме повече. И точно когато мислим, че няма повече да обичаме, защото така сме решили се оказваме отново на същото място, където сме си казали "Никога повече!", крещейки "Отново съм в същия кошмар!"
Отново сме се оставили да бъдем нечия даденост, нечия играчка...
И отново сме прекалено слаби, за да кажем, че всичко е свършило...
Отново и отново несъзнателно се оказваме тук, където сме се отрекли от любовта и потъпкваме собствените си обещания, готови да дадем още един шанс на вечната любов.
Казвай думите, които искам да чуя отново и отново... желанието е единствената причина да съм тук. Желание и човешка природа.
И когато погледна в очитети казвам "Вземи ме отново..."
"Take me again..."
Благодарности на неотразимия поет Тони Какко за прекрасните думи, написани през 2004 г.
Blinded No More
17.10.2007
Replica
In English
Извървяваме дългия път до дома само за да бъдем наранени от тези, които обичаме. Какви илюзии сме имали за този човек? Какво сме виждали в него? Собственото си отражение? Отражение, което се разпада на две...
Хората, които обичаме често намират всички седем начина да ни държат близо до тях. Толкова близо, че когато протегнат ръка да ни докоснат... Те със сигурност знаят как да посеят семената на любовта. Но могат ли... можем ли и ние самите да почувстваме нещо повече от желание?
Сами оставяме другите, хората, които обичаме, да вземат желанието ни за живот от нас. Оставяме ги да ни короноват, а после да ни убият.
"Любовта е една малка смърт между два малки живота, нищо повече." Тези думи изгарят съзнанието ми всеки път щом затворя очи. Думите, написани от един творец...
А когато всичко свърши? Тогава остава да съществуваме заради самите себе си, заради надеждата, че някой ще ни даде живот отново.
Животът ни изведнъж излиза извън контрол, извън собствения ни контрол и е подвластен на едно чувство... на една илюзия. Винаги даваме шанс на вечната любов и винаги умираме когато чуем думите "Това е краят."
Изричай думите, които искам да чуя отново и отново, но не се надявай да вярвам в тях както съм вярвала досега. Изпепеляващата и всепоглъщаща любов е единствената причина.
Нищо не е безплатно. За всеки миг щастие и чувство на цялост изпитваме безброй мигове на сълзи, отчаяние и безпомощност. Точно когато сме изгубили крилата си, когато те са били изтръгнати от нас, ние отричаме любовта и умираме. Любовта ни убива, но въпреки това ние я желаем. Даваме, а не получаваме.
Такива рани не могат да се излекуват, затова ела... ела, ела, ела...
Отричаме любовта, отричаме съществуването й, отричаме себе си, противопоставяме се на човешката природа с единствената цел да не умираме повече. И точно когато мислим, че няма повече да обичаме, защото така сме решили се оказваме отново на същото място, където сме си казали "Никога повече!", крещейки "Отново съм в същия кошмар!"
Отново сме се оставили да бъдем нечия даденост, нечия играчка...
И отново сме прекалено слаби, за да кажем, че всичко е свършило...
Отново и отново несъзнателно се оказваме тук, където сме се отрекли от любовта и потъпкваме собствените си обещания, готови да дадем още един шанс на вечната любов.
Казвай думите, които искам да чуя отново и отново... желанието е единствената причина да съм тук. Желание и човешка природа.
И когато погледна в очитети казвам "Вземи ме отново..."
"Take me again..."
Благодарности на неотразимия поет Тони Какко за прекрасните думи, написани през 2004 г.
Blinded No More
17.10.2007
Replica
In English
Comments