Skip to main content

The Darkest Lie

Цигарен дим. История изплува в главата ми. Тя разказва за любовта между мъж и жена. Разбира се, не всичко е розово и идеално. Разликата в годините им е 15. Но това не спира нито един от двамата да обича така, както никога не е обичал през живота си.
Предполагам, че ви е любопитно какво става с тях в края на историята, но за да разберете това, трябва най-напред да прочетете историята. Нека наречем него Н., а нея – Джий.
Н. беше на почти 34. Оставали му дни до рожденния ден когато я срещнал – седяла сама на бара в клуба, с цигара в ръка и чаша марков алкохол пред себе си. Н. се прибрижил до нея и я огледал. По кръглото й лице все още се стичали сълзи и оставяли тънки черни резки след себе си. Той седнал на бара до нея. О, колко малко му трябвало да се влюби в Джий...
Няколко дни поред двамата се виждали в бара, разговаряли, но не знаели имената си.
- Е, смяташ ли да ми кажеш името си, Непознати?
- Ами ти?
- Аз попитах първа.
- Н.
- Джий.
Двамата си разменили усмивки, после, точно както в нискобюджетните романтични комедии, които Холивуд бълва в индустриални количества ежегодно, започнала нежна балада и той я поканил на танц.
Предполагам, че от тук нататък ви е ясно. Джий се влюбва в него, въпреки, че е на 18, а той на 34. Никой не одобрява връзката им, всички приятели на Джий й казват, че няма работа с него и така нататък, но въпреки това двамата остават заедно.
Няколко месеца по-късно Джий не дошла на срещата с Н., не вдигала телефона, не отговаряла и в къщи. Той тръгнал към тях. Оключил и влязъл и колко изненадан бил когато в коридора го очаквала пътека от розови листенца и свещи. Той последвал розовите листенца до спалнята. Бутнал вратата и я видял на леглото – в лека дантелена нощница, с изпепеляващ поглед. Лежала там, невинна, обгърната от страстта. Напрежение обзело Н., а сетивата му усещали единствено нея. Парфюма й...
И тя затворила очи...
И се отдала изцяло...
И вдишала нечистия аромат на страстта...
Ако Н. тогава знаеше, че обгръща най-тъмната лъжа...
Спомням си как се събудих. Лежах там, в най-мрачния си костюм – този на нощта. Споменът за изминалата нощ поглъщаше истината.
И затворих очи...
И се отдадох на спомена изцяло...
И вдишах нечистия аромат на страстта...
Станах да я потърся. Открих капки кръв по снежнобелите плочки в банята. Следата продължаваше до кухнята... и там лежеше Джий... на стената бе изписано с нейната кръв „Обичам те, Натаниел”, а самата тя лежеше бездиханна на пода.
Тогава аз, Натаниел, й дадох обещание. Дадох го на себе си, дадох го и на нея. Обещах да разкажа историята ни и да покажа до какво може да доведе любовта. Каква сила може да има тя... и как от едно прекрасно и светло чувство може да се превърне в най-тъмната лъжа...

03.08.2007
Replica

In English

Comments

Popular posts from this blog

Българи, къде сте?

Питала съм се този въпрос много през последната година и малко. Все си мислех, че в България има останали българи, които да уважават историята, миналото и изобщо всичко, което България претендира да е. Оказва се, обаче, че повечето от тези хора много отдавна не населяват територията на страната. Самата аз никога не съм била "националистка" до кой знае каква степен, но някак си, мисля, че е абсолютно нормално да обичаш страната, която ти е била/е дом. Нещо като генетично програмираното ти чувство на обич и уважение към родителите. Имам доста близък приятел, който, обратно на мен, е "националист" и донякъде споделям гледните му точки в много отношения. Вярно, той е доста по-краен в действията си - бие се, ходи на активни протести и всички останали неща, на които ние, простите хорица, гледаме с лошо око. Започвам да се питам дали това наистина не е единствения начин да спасим България. Негласно, българите сме роби отново. Роби на простотията, на комплексарщината, на по...

Писмо до любимия мъж

Ти не се страхуваше да плуваш в дълбокото. И полудях по теб. Обърнах живота си на сто и осемдесет градуса и скочих. В дълбокото. Не умеех кой знае колко да плувам, но вярвах, че двамата ще се държим, когато някой се умори. Но теб те нямаше там.  Цапах с ръце и крака, държах главата си над бездната и се опитвах да не мисля за нея. За миг се вцепенявах, когато ме прерязваше мисълта колко незначителна съм за живота и колко несъществена за света. Тогава усещах как краката ми натежават като грях, а ръцете ми са пречупени пориви. И студените пластове ме засмукват надолу. Към мрака.   Много пъти се разделях мислено и много пъти търсех думите на прошката, която никога не изрекох. И после някаква животинска сила ме изтласкваше отново за поредната глътка въздух. И следващото загребване напред.   Понякога си мислех, че виждам острова, където ти вече си пристигнал и ме чакаш... И това винаги се оказваше гърба на нечия чужда мечта.   Понякога виждах и перките на ак...

Some bands feel like family to me.

So, I had this sudden realization some days ago that there are some (very few, but existent) bands that feel like a part of my essence. OneRepublic have grown to be one of those bands and I'm eternally mad at myself from 6 years ago for not getting into them back then and eternally grateful to my 2012 self that decided to finally give them a proper listen and to my 2013 self for completely falling in love with the awesome people they all are and the amazing music they create.  Their beauty is in that they pour their completely human emotions into songs and manage to create lyrics that you can relate to, at least 90% of the time. Their beauty is in that they are extremely down to earth everyday people who just happen to create music you can relate to. Their beauty is in that through that music they teach so many lessons. And that is why I fell in love with them and why they will always hold a special place in my heart. So today morning, as I was watching something, I came across t...