- Браво Уорън. Върнахме си го. На всички. За всичко. Огънят поглъща всичко.
Уорън се усмихна вяло и погледна малката яркожълта точица в далечината – последният град, който Уорън беше опожарил. Последния град, който посмя да се противопостави на Уайлдфайър, както наричаше себе си Уорън. Само един поглед, само един жест, само една неволно обидна шега можеха да накарат очите на Уорън да придобият свиреп вид и в тях да затанцуват пламъчета. После в главата му идваше тихия и нежно шепнещ глас на Странникът – „ Изгори го...”
Следващите няколко часа бяха обвити в мъгла за Уорън. Уайлдфайър се пробуждаше за своето огнено пиршество. Огънят вилнееше из града, поглъщаше книгите от градските библиотеки, пиеше от петрола по бензиностанциите и сееше смърт, хаос и разрушение навсякъде.
Мъжът си играеше небрежно със запалката, докато Странника избираше следващата дестинация. Беше отворил картата пред себе си и оглеждаше страните много, много внимателно.
- Германияяя... не... тогава да пробваме с Холандия... не, не... Австрия... не. По дяволите, не мога да си харесам страна!
Той захвърли картата с недоволство и досада. Уорън се обърна и го погледна.
- Дай на мен, по дяволите.
Странника се наведе, взе картата, поизтупа я от прахта и я подаде на Уорън. Той я огледа, усмихна се един-два пъти. После отвори капачето на запалката си, плъзна пръст по камъчето – пламъкът заигра. В този момент не Уорън, а Уайлдфайър държеше картата и запалката. Той я поднесе под едно от ъгълчетата на картата и тя пламна. Широка усмивка се разля по лицата на двамата. Уайлдфайър погледна Странника и поклати глава.
- Не ни трябва карта. Можем да обикаляме от град на град. Рано или късно ще опожарим всичко. Никой не може да избяга от Уайлдфайър!
- Изгори го...
Изведнъж навсякъде около Уорън се спусна мъгла. Фигурата на Странника се отдалечаваше все повече и повече. Огънят в Уорън сякаш стихваше и постепенно изгасваше. Уайлдфайър изчезваше.
- Уорън! Уорън!
Мъжът се вкопчи в бюрото, сякаш то беше последното животоспасяващо средство. После почувства нечия влажна ръка върху бузата си. И по другата. Той отвори очи. Седеше на стол, пред него имаше маса, а през нея се беше навел мъж и гледаше Уорън и големите си сини очи.
- Уорън... искам да ми кажеш кой е Уайлдфайър.
- Кой?
- Уайлдфайър. Не си играй с мен. Казвай, мамка ти! – мъжът блъсна по масата с все сила и с това разбуди отново Уайлдфайър. Уорън сведе поглед надолу. После отново се вкопчи в бюрото. Изведнъж вдигна глава и в очите му играеха пламъчета.
- Аз... съм... Уайлдфайър!
- Не, ти си Уорън. Кой е Уайлдфайър?
Мъжът си извади цигара, поигра малко с нея и бръкна във вътрешния си джоб за огънче. Очите на Уайлдфайър светнаха и зловеща усмивка се разля по лицето му.
- Знаеш ли... нещо толкова малко, като пърхането на крилото на една пеперуда може да предизвика тайфун по половината свят. Това е теорията на хаоса. Пречупена през очите на един пироман тя звучи така...
- Не ми обяснявай за шибаната теория на хаоса, по дяволите!
- ...нещо толкова малко като пламъчето на кибритена клечка може да причина разрухата на цял свят.
- Спри с твоите глупости, шибан психар! Кажи ми кой по дяволите е Уайлдфайър!
- Казах ти – АЗ СЪМ УАЙЛДФАЙЪР!
- Не ме будалкай! Ти си Уорън!
Мъжът намери запалката си и я извади. Щракна с камъчето.
- Това, драги мой, това беше грешка. Последната, която ще направиш!
Уайлдфайър се хвърли през масата и след кратка схватка с мъжа докопа запалката. На свой ред щракна камъчето. Пламъка му действаше хипнотизиращо. Мъжът се търкаляще безпомощно в краката му. По масата бяха разхвърляни хартиени пликове с разни документи. Уайлдайър ги взе и ги хвърли върху мъжа. В следващия момент Уайлдфайър изчезна и се появи Уорън.
Стъписан, той погледна запалката в ръката си, после купчината хартия и мъжа под нея. Уорън искаше да хвърли запалката, но нещо отвътре го спря.
- Не си го и помисляй, Уорън!
- Кой...
- О, хайде... не си играй с огъня... защо го казват? Толкова е забавно да си играеш с огъня...
- Изгори го...
Уорън се хвана за главата.
- Излез от там, по дяволите! Не знам кой или какво си, но излез!
Той падна на колене. Все още стискаше запалката.
- Трябва да го изгоря! Той не може да заплашва Уайлдфайър!
- Не!
- Изгори го Уорън... просто щракни и пусни запалката върху хартията.
- НЕ!
- Изгори го... накарай го да танцува... с животното... хахахаха, искаш ли? ИСКАШ ЛИ, мамка ти?
- Няма да го изгоря!
- О, да, ще го. Рано или късно всичко изгаря.
Нещо сякаш тласкаше ръката на Уорън все по-близо и по-близо до хартията.
- Точно така, изгори го!
Накрая Уорън се предаде. Уайлдфайър щракна камъчето и пусна запалката върху листовете. После чу писъка на горящия мъж под него. Изплю се.
- Така ти се полага! НИКОЙ не говори така на Уайлдфайър!
Изтупа дрехите си и безцеремонно излезе от стаята. Тръгна надолу по коридора. Завой наляво, после надясно. Направо. Излезе отвън. До това време Уайлдфайър беше изчезнал.
Уорън осъзна какво е направил. Той огледа ръцете си.
- Ръце на убиец! Не мога...
Сълзите му превърнаха образите пред него в цветни петна.
- Трябва да спася света от себе си!
После се затича с всичка сила към най-близкото тъмно ъгълче. Седна там, облегнал гръб на стената и извади ножа от джоба си. Нави ръкавите до лактите и тъкмо се канеше да пререже вените си, когато чу шепота на Странника.
- Защо сме тъжни, Уорън?... Да не би те да ни нараниха с всичките си лъжи и празни думи? Копнеем за раплата? Какво искаш да направим с града? Какво ще кажеш... да го накараме да потанцува... с Животното? Искаш ли? Искаш ли?! Кажи, какво искаш да направим...
Мъжа се огледа и видя Странника пред себе си. Усмивката, която Уорън видя за първи път когато той препречи пътя му, сега отново беше на лицето на Странника. Уорън се вгледа в очите му. Видя две малки пламъчета да танцуват там и извърна погледа си.
- Не! Не и този път! Уайлдфайър си отиде! Не можеш...
- Стига, Уорън! Не можеш да се отървеш от Уайлдфайър.
Странникът измъкна ръката си от джоба и се протегна да вземе ножа. Уорън бързо дръпна ръката си.
- Уайлдфайър ще умре! Сега! Тук! Не ми пука дали го искаш или не!
- О, Уорън... та Уайлдфайър си ти. Нима ще погубиш собствения си живот?
Уорън замахна с ръка и ножа се заби в сърцето на Странника.
- Да, ще го направя!
- Огънят не умира, Уорън. Утре някой друг ще заеме мястото ти. Огънят е вечен!
Тялото на Странника пламна и думите му започнаха да стават все по-далечни и неясни.
- Помни, Уайлдфайър, утре някой друг ще заеме мястото ти! Огънят никога не умира!...
Уорън измъкна ножа от тялото на Странника и го прокара през вените си. Отпусна ръцете си надолу и се свлече по стената. Остави кръвта да тече и със сетни сили промълви.
- Сбогом Уайлдфайър...
Странникът вървеше, добре загърнат в шлифера си. Валеше проливен дъжд, но той не бе взел чадър със себе си. Капчиците падаха по тялото му и в мига, в който го докоснеха, се изпаряваха. Странникът вървеше по пътеката към надгробния камък с ангел на него. Спря се и прочете написаното.
После изкара една черна роза и я положи пред камъка.
- Огъня никога не умира, Уорън... никога!
29.07.2006
Replica
Comments