Той стоеше на терасата на фара. Чуваше бученето на вълните, които с ярост се разбиваха в старата и позеленяла стена на стария крайградски фар. Студения нощен вятър развяваше косите му. Погледът му беше забит надолу, в тъмните рифове, които криеха вълните.
- Роден и отгледан от морето...
Мъжа повдигна глава към кървавочервената луна.
- Защо ти не освети пътя им?
Горещи сълзи напираха в очите му. Той падна на колене и захлупи лицето си в длани. Светлинката на фара осветяваше свития и нещастен образ. Със сетни сили, мъжа се добра до твърдото легло в малката студена и влажна стаичка, която бе предвидена като кухня, спалня и трапезария. Отпусна се и скоро заспа.
Всичко започна преди една вечер. „Бялата Перла” пристигаше в града – най-големия и красив търговски кораб, който някога бе построяван. Беше вечерта на Нова Година, когато всеки искаше да е с някого до себе си. Същото искаше и младия мъж. Той остави фара, като подклади огъня и излезе до града. Облече най-красивите си дрехи, среса косата си, хвана я на ниска опашка и тръгна надолу по хилядите стъпала. Най-накрая стигна до последното, а точно пред него имаше малка, полуизгнила дървена вратичка с метален обков. Той се усмихна и бръкна в джобовете си, за да изкара ключа за нея. Отключи я, излезе и заключи отново. Не, че имаше какво да се краде от мизерията, в която живееше във фара, но някак по навик, заключи.
Тук, долу, всичко изглеждаше два пъти по-красиво отколкото от горе. Мъжа застана на ръба на скалите и пое дълбока глътка от свежия морски въздух. Усмихна се. После тръгна към града.
Както обикновенно, и тази година гражданите не бяха пропуснали да организират фестивал с маски. Мъжа се сля с тълпата, като се радваше на хилядите цветове, които фестивалът откриваше пред него.
Покрай него мина млада жена в пищна черна рокля с красива маска на лицето. Погледите им се срещнаха за миг. После тя се изгуби някъде в тълпата. Мъжа се заоглежда за нея и я зърна – беше седнала на една от малкото маси. Той си запроправя път до нея, като побутваше екзалтираните граждани. Момичето го следеше с поглед докато той не стигна до нея.
- Добър вечер, госпожице.
- Добра да е, млади господине.
Двамата си размениха топли усмивки.
- Не можах да не забележа, че сте сама точно тази вечер. Та вие сте удивително красива, как може да сте сама?
- Уви, сама съм – тя погледна натъжено – Ами вие? Вие също сте сам. Къде е вашата дама?
- Аз... нямам такава. Затова се чудех... дали... бихте искали да танцуваме?
Жената се усмихна и подаде ръката си.
- С удоволствие!
Мъжа я пое и й помогна да стане. После я подхвана за кръста и двамата се понесоха по тревата в такт с музиката. През цялото време си разменяха усмивки и с всяко следващо завъртане тя се притискаше още повече в него. Започна някаква песен и очевидно навя на девойката спомени, от които тя искаше да се отърси. Тя се отдръпна от мъжа. Той все още държеше ръката й.
- Искате ли да вървим?
Тя кимна. Той подаде ръката си, тя го хвана и двамата тръгнаха към къщата на момичето.
- Не живея далеч, може би бихте били така добър да ме придружите. А ако желаете, може и да останете за тази вечер.
- Госпожице, с удоволствие, но вашият годеник? Той няма ли да се върне?
- Не се притеснявай за него.
Повървяха десетина минути и стигнаха малка триетажна къща. Момичето отключи вратата и подкани мъжа да влезе след нея.
Часът беше 11:26. Сипаха си по чаша шампанско и седнаха пред камината. Говориха си за разни неща докато не наближи време за празничния тост. Жената излезе на терасата, за да гледа фойерверките от фестивала. Мъжа я последва.
Из целия град се разнесе броенето на секундите, оставащи до полунощ. Момичето погледна мъжа и гласа й се сля с този на града.
- Пет, четири, три, две, едно... честита Нова Година!
Хиляди фойерверки се разхвърчаха и озариха небето. В този момент жената се обърна към него и го целуна. После се отдръпна. Той свали маската й и зад нея се разкри прекрасно бяло лице. Тя се усмихна и пак го целуна.
Няколко часа по-късно, мъжът се обличаше, за да прекоси целия град и да стигне до своя дом – морския фар. Той вървеше през полето, което го делеше от носа и мислеше само за нея, мислеше за предната нощ. Мъжа стигна скалите, точно до фара. Погледна от тях и се вцепени от ужас - педесетина души бяха изхвърлени на морския бряг под него. Приличаха на парцалени кукли. После погледът му се спря на строшена мачта, а до нея вълните подмятаха голяма дъска, на която пишеше с красиви златисти букви „Бялата Перла”.
Мъжа погледна нагоре към фара – беше загаснал. Той извади ключа си и с треперещи ръце отключи. Изтича нагоре по хилядите стъпала и стигна върха на фара. Огънят беше изгаснал преди часове. Той се строполи на земята в несвяст.
Събуди се по изгрев слънце и първото нещо, което видя бяха лицата на гражданите – до едно опечалени. Огледа цялата тълпа и погледа му се спря на младото момиче. Тя плачеше.
- Ти! Нещастен кучи син! Уби бащата на детето ми! – тя хвърли по него камък, но той не усети болка. В този момент, сякаш нещо смаза душата му. Той беше зарязал фара само заради някакво момиче. Как можеше да е толкова глупав? Последва втори камък. После трети. И още един. И още един...
Не знаеше какво е правил през следващите няколко часа. Озова се отново във фара. Запали светлинката по залез слънце и се качи на терасата. Представи си, че последните слънчеви лъчи са фойерверките и че всеки момент тя ще се появи и ще го целуне.
- Никой не може да обича човекът, който пази фара.
После млъкна. Стоя така, докато не започна да му се струва, че вълните му шепнат „Всички на борда на „Бялата Перла” умряха. Крайбрежния риф отне живота им.” Той се загледа надолу към вълните.
- Роден и отгледан от морето... Защо ти не освети пътя им?
***
Той се събуди. Първата му мисъл бяха думите на момичето: „Уби бащата на детето ми!” Те се повториха няколко пъти като ехо в главата му. После се сети за това, което вълните му шепнеха.
- Крайбрежния риф ще отнеме живота ми.
Той отново отиде на терасата. Качи се на ниската стена и погледна надолу.
- Всички на борда на „Бялата Перла” умряха. Крайбрежния риф отне живота им. Време е да отнеме и моя. Една крачка ще ме върне обратно вътре, другата – в дълбините на морето. Черни води, издигнете се и ме приемете!
Той разпери ръце и се хвърли надолу към вълните.
”...затова сега даваме тялото му на дълбините, за да бъде върнато на покварата, търсейки възкресението на тялото, когато морето ще върне мъртвите си, и животът на света ще се появи, благодарение на нашия Господ...”*
*Това е част от молитва, която е използвана при погребването на моряци. Никак не съм убедена, че това е точния и вярен превод, затова прилагам и оригина на английски – “…we therefore commit his body to the deep, to be turned into corruption, looking for the resurrection of the body, when the Sea shall give up her dead, and the life of the world to come, through our Lord…”
Inspired by Sonata Arctica's "White Pearl, black Oceans..."; lyrics from the same song
In English
- Роден и отгледан от морето...
Мъжа повдигна глава към кървавочервената луна.
- Защо ти не освети пътя им?
Горещи сълзи напираха в очите му. Той падна на колене и захлупи лицето си в длани. Светлинката на фара осветяваше свития и нещастен образ. Със сетни сили, мъжа се добра до твърдото легло в малката студена и влажна стаичка, която бе предвидена като кухня, спалня и трапезария. Отпусна се и скоро заспа.
Всичко започна преди една вечер. „Бялата Перла” пристигаше в града – най-големия и красив търговски кораб, който някога бе построяван. Беше вечерта на Нова Година, когато всеки искаше да е с някого до себе си. Същото искаше и младия мъж. Той остави фара, като подклади огъня и излезе до града. Облече най-красивите си дрехи, среса косата си, хвана я на ниска опашка и тръгна надолу по хилядите стъпала. Най-накрая стигна до последното, а точно пред него имаше малка, полуизгнила дървена вратичка с метален обков. Той се усмихна и бръкна в джобовете си, за да изкара ключа за нея. Отключи я, излезе и заключи отново. Не, че имаше какво да се краде от мизерията, в която живееше във фара, но някак по навик, заключи.
Тук, долу, всичко изглеждаше два пъти по-красиво отколкото от горе. Мъжа застана на ръба на скалите и пое дълбока глътка от свежия морски въздух. Усмихна се. После тръгна към града.
Както обикновенно, и тази година гражданите не бяха пропуснали да организират фестивал с маски. Мъжа се сля с тълпата, като се радваше на хилядите цветове, които фестивалът откриваше пред него.
Покрай него мина млада жена в пищна черна рокля с красива маска на лицето. Погледите им се срещнаха за миг. После тя се изгуби някъде в тълпата. Мъжа се заоглежда за нея и я зърна – беше седнала на една от малкото маси. Той си запроправя път до нея, като побутваше екзалтираните граждани. Момичето го следеше с поглед докато той не стигна до нея.
- Добър вечер, госпожице.
- Добра да е, млади господине.
Двамата си размениха топли усмивки.
- Не можах да не забележа, че сте сама точно тази вечер. Та вие сте удивително красива, как може да сте сама?
- Уви, сама съм – тя погледна натъжено – Ами вие? Вие също сте сам. Къде е вашата дама?
- Аз... нямам такава. Затова се чудех... дали... бихте искали да танцуваме?
Жената се усмихна и подаде ръката си.
- С удоволствие!
Мъжа я пое и й помогна да стане. После я подхвана за кръста и двамата се понесоха по тревата в такт с музиката. През цялото време си разменяха усмивки и с всяко следващо завъртане тя се притискаше още повече в него. Започна някаква песен и очевидно навя на девойката спомени, от които тя искаше да се отърси. Тя се отдръпна от мъжа. Той все още държеше ръката й.
- Искате ли да вървим?
Тя кимна. Той подаде ръката си, тя го хвана и двамата тръгнаха към къщата на момичето.
- Не живея далеч, може би бихте били така добър да ме придружите. А ако желаете, може и да останете за тази вечер.
- Госпожице, с удоволствие, но вашият годеник? Той няма ли да се върне?
- Не се притеснявай за него.
Повървяха десетина минути и стигнаха малка триетажна къща. Момичето отключи вратата и подкани мъжа да влезе след нея.
Часът беше 11:26. Сипаха си по чаша шампанско и седнаха пред камината. Говориха си за разни неща докато не наближи време за празничния тост. Жената излезе на терасата, за да гледа фойерверките от фестивала. Мъжа я последва.
Из целия град се разнесе броенето на секундите, оставащи до полунощ. Момичето погледна мъжа и гласа й се сля с този на града.
- Пет, четири, три, две, едно... честита Нова Година!
Хиляди фойерверки се разхвърчаха и озариха небето. В този момент жената се обърна към него и го целуна. После се отдръпна. Той свали маската й и зад нея се разкри прекрасно бяло лице. Тя се усмихна и пак го целуна.
Няколко часа по-късно, мъжът се обличаше, за да прекоси целия град и да стигне до своя дом – морския фар. Той вървеше през полето, което го делеше от носа и мислеше само за нея, мислеше за предната нощ. Мъжа стигна скалите, точно до фара. Погледна от тях и се вцепени от ужас - педесетина души бяха изхвърлени на морския бряг под него. Приличаха на парцалени кукли. После погледът му се спря на строшена мачта, а до нея вълните подмятаха голяма дъска, на която пишеше с красиви златисти букви „Бялата Перла”.
Мъжа погледна нагоре към фара – беше загаснал. Той извади ключа си и с треперещи ръце отключи. Изтича нагоре по хилядите стъпала и стигна върха на фара. Огънят беше изгаснал преди часове. Той се строполи на земята в несвяст.
Събуди се по изгрев слънце и първото нещо, което видя бяха лицата на гражданите – до едно опечалени. Огледа цялата тълпа и погледа му се спря на младото момиче. Тя плачеше.
- Ти! Нещастен кучи син! Уби бащата на детето ми! – тя хвърли по него камък, но той не усети болка. В този момент, сякаш нещо смаза душата му. Той беше зарязал фара само заради някакво момиче. Как можеше да е толкова глупав? Последва втори камък. После трети. И още един. И още един...
Не знаеше какво е правил през следващите няколко часа. Озова се отново във фара. Запали светлинката по залез слънце и се качи на терасата. Представи си, че последните слънчеви лъчи са фойерверките и че всеки момент тя ще се появи и ще го целуне.
- Никой не може да обича човекът, който пази фара.
После млъкна. Стоя така, докато не започна да му се струва, че вълните му шепнат „Всички на борда на „Бялата Перла” умряха. Крайбрежния риф отне живота им.” Той се загледа надолу към вълните.
- Роден и отгледан от морето... Защо ти не освети пътя им?
***
Той се събуди. Първата му мисъл бяха думите на момичето: „Уби бащата на детето ми!” Те се повториха няколко пъти като ехо в главата му. После се сети за това, което вълните му шепнеха.
- Крайбрежния риф ще отнеме живота ми.
Той отново отиде на терасата. Качи се на ниската стена и погледна надолу.
- Всички на борда на „Бялата Перла” умряха. Крайбрежния риф отне живота им. Време е да отнеме и моя. Една крачка ще ме върне обратно вътре, другата – в дълбините на морето. Черни води, издигнете се и ме приемете!
Той разпери ръце и се хвърли надолу към вълните.
”...затова сега даваме тялото му на дълбините, за да бъде върнато на покварата, търсейки възкресението на тялото, когато морето ще върне мъртвите си, и животът на света ще се появи, благодарение на нашия Господ...”*
*Това е част от молитва, която е използвана при погребването на моряци. Никак не съм убедена, че това е точния и вярен превод, затова прилагам и оригина на английски – “…we therefore commit his body to the deep, to be turned into corruption, looking for the resurrection of the body, when the Sea shall give up her dead, and the life of the world to come, through our Lord…”
Inspired by Sonata Arctica's "White Pearl, black Oceans..."; lyrics from the same song
In English
Comments