Попаднах на това случайно. Едно от малкото красиви неща във фейсбук. Хареса ми ужасно много по ред (лични) причини, а понеже авторката (Antonia Doncheva, ако попаднеш тук - това не е опит да плагиатствам :) ) не е сред приятелите ми и знам, че до 2 часа няма да мога да го открия отново, реших да го постна тук. Едно такова, ноемврийско... Най-тъжно е, когато е студено, а у дома не ти се връща. Града кръстосваш, уморена и от сърцето си събираш късчета. С наперената си походка, ще крачиш, ще изглеждаш хубаво – Кой знае колко си самотна? Кой знае колко ти е струвало? И някак никак не ти пука че кецовете пак пропускат, ти знаеш, че са само временни – и зимата, и кривите ти чувства. Дали са релси линиите на трамвая, със влак да те откарат до морето? И тръгнеш ли по тях, дали накрая ще пуснеш лятото в сърцето си? Разбира се, че тръгваш да се връщаш. Не може цяла вечер да скитоскваш. Но знаеш, че за малко, в тъмното, до себе си си се докоснала.